Tyxo.bg counter Български език и Литература
Home

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


В Зоологическата градина ПДФ Печат Е-мейл
Н. Носов
Из „Приключенията на Незнайко”
Жителите на Града на цветята още не бяха успели да си уредят Зоологическа градина, затова Незнайко и неговите другари не бяха влизали в такава градина. Те мислеха, че клетките на животните са нещо като големи и мрачни железни сандъци с решетки, а в действителност те се оказаха твърде увлекателни наглед гиздави къщички, които се гушеха сред зеленина и цветя. Покривите им бяха боядисани с ярки разноцветни бои. Предната стена на всяка къщичка представляваше решетка, затова животните, които седяха вътре, се виждаха много добре. Освен клетки в градината имаше вирове и басейни за различни видове птици и животни, като тюлени и хипопотами. За другите птици бяха построени просторни кафези от телени мрежи. А такива птици като пауните и пуйките, които нито плават, нито летят, се разхождаха свободно, където си пожелаят. В средата на Зоологическата градина се издигаше изкуствена скалиста планина, по която се катереха диви кози и козли.
Щом влезе в градината, Незнайко загледа е четири очи животните, като се мъчеше да открие сред тях Листец, когото беше превърнал в магаре. Искаше му се колкото може по-скоро да го превърне отново в дребосъче, защото съвестта го гризеше и не му даваше покой нито миг. Карфичка също с голям интерес гледаше животните и не преставаше да се учудва. Тя имаше много добро сърце, затова пред всяка решетка скръбно въздишаше и казваше:
- Ах, горкичките ми! Защо са ви затворили в тия клетки? Как ли ви се иска да се поразходите?
Затова пък Шаренкия по навик не се учудваше на нищо и само се стараеше да бъде по-далечко от клетките. Като видя вълка, той каза:
- И това било вълк! Просто едно голямо куче.
Като видя тигъра, каза:
- Чисто и просто голяма котка. Нищо страшно няма.
В Зоологическата градина - продължава
 
История – Никола Вапцаров ПДФ Печат Е-мейл

К. Янева
Предполагам, че от многото въпроси, които творец като Вапцаров може да постави пред своите изследователи и читателска публика, днес неочаквано ще възникнат най-простите, ония, които сме смятали веднъж завинаги решени - още с първите отзиви за поета. И те ще се отнасят до съдържанието на стиховете му. Какво и в каква степен достоверно разказва Вапцаров, чии вълнения оставя той на белия лист, какво е съотношението между вътрешна убеденост в споделения размисъл и „диктуваната“ партийна идейност... Съвсем очевидно е, че подобни въпроси ги налага горещото ни време и че те могат да бъдат спорни, макар че литературознанието вече десетилетия тъкмо около тях е въдворило пределно спокойствие. Вапцаров беше открит и шумно популяризиран, а с течение на времето и въздигнат на пиедестала на певец на една класа, носител на една победна комунистическа идея. Той беше обявен за поетически връх в отражението на една епоха като осмисляне на класовия двубой. В твърдото определение поет-комунист, поет-революционер се затваряха всички въпроси за силата на вапцаровското познание и прозрение в историята, в човека.
А времето натрупваше дразнители за тези, веднъж завинаги решени въпроси. Декламациите на Вапцаровата вяра, виденията му за бъдещето все по-очевидно оставаха „на книга“, обратно - неговите тревоги се възраждаха, проговорваха ни, а ние не искахме да ги чуем. Същият Вапцаров, който изповядваше своята „бронирана“ вяра, който беше казал категорично „ще строим завод на живота“, беше уверил, че ще имаме хляб и радост в очите, беше и питал „само хлябът ли ги сбира?“, беше говорил не за какво да е бъдеще, а за живот „по-хубав, по-мъдър“. Самият той се възмущаваше от нежеланието да се вдигне „кората на мрака“, която покрива истините. Самият той негодуваше от нежеланието на човека да опознае себе си, да съзнае своята собствена сила. Дълги години нямахме слух за вътрешната тревожност на Вапцаровото творчество. За нас той беше огромното самочувствие на трудещия се. Беше решимостта да изгори за новия ден. Беше вяра без съмнения. Силен като природен закон.

История – Никола Вапцаров - продължава
 
Димитровден ПДФ Печат Е-мейл
На 26 октомври православната църква почита паметта на Свети великомъченик Димитър Мироточиви Солунски.  
Той е роден през III век в гр. Солун. Баща му е управител на града тогава. След неговата смърт император Максимиан Херкул възлага този пост на Димитър, когото жителите на града уважават много. Като управител на Солун Димитър открито изповядва и слави християнската вяра, с което си навлича недоволството на император Галерий. Заради дейността си е затворен в тъмница. По-късно е убит с копие по време на молитва от войници, които нахлуват в килията му, още преди да е издадена присъдата му.  Тогава е провъзгласен за светец и мъченик на вярата, а за жителите на Солун се превръща в покровител на града. Искрено е почитан от всички солунчани.
Денят на Свети Димитър се чества в Солун още от V век, а скоро след това е пренесен и в Тракия, и Македония.
Според народния календар честването на Свети Димитър е свързано с началото на зимата. Легендата разказва, че от бялата брада на светеца се ръсят първите снежинки. "Свети Димитър зима носи, а Свети Георги - лято" - гласи българска поговорка.
Димитровден - продължава
 
Не прекалявайте със смартфоните, деца! ПДФ Печат Е-мейл

Учените от Калифорнийския университет са доказали, че прекаленото използване на смартфони влияе отрицателно върху детското здраве. Според специалистите деца, злоупотребяващи с използването на подобни технически средства, престават да реагират на ставащите около тях събития и стават емоционално пасивни.
Представители на Университета в Калифорния са провели експеримент, в който участвали 100 деца, разделени в 2 групи.

Не прекалявайте със смартфоните, деца! - продължава
 
Свободата като житейски избор в "Потомка" на Багряна ПДФ Печат Е-мейл
Емилия Кръстева
В началото на XX век българската поезия е онова изкуство, което най- ярко и най-пълно разкрива духовните търсения на личността, осъзнала себе си като един неповторим индивидуален свят. Мислите и чувствата, терзанията и надеждите, разочарованията и копнежите, неувереността и вярата, намерили израз в поетичните творби, създават представата за новия човек на новия век, който желае да осъзнае заобикалящата го действителност, да намери верния житейски път, да осмисли своето място в битието.
В поетичния свят на българската литература за първи път жената творец заема своето достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да представи пред света женското светоусещане. Елисавета Багряна е първата българска поетеса, която поставя като основни мотиви в творчеството си проблемите на жената и определя мястото й в един суров и безкомпромисен свят. В стихосбирката „Вечната и святата” Багряна създава образа на вечната жена - любяща и изискваща, смирена, но не примирена, изпълнена с мечти и копнежи по красивото и непостижимото, създаваща и съхраняваща извечното и изначалното - тайнството на живота.
В едно от най-представителните стихотворения за тази стихосбирка - „Потомка”, е разкрит вечният човешки стремеж към духовно съвършенство, към волност и простор. Свободата е съзнателният житейски избор на личността, защото е най-висшето проявление на човешката воля. Традиция, настояще и бъдеще се събират в едно - в съдбата на героинята, която е едновременно наследничка на изконно родовото и личност, отричаща сковаващите рамки на традицията. Разкъсала оковите на времето и пространството, тя се превръща в символ на вечното търсачество и на освободения от условности дух.
Заглавието на стихотворението отвежда към мотива за родовите корени, за съхраняването и онаследяването на родовата памет. Човекът изгражда своите нравствени устои в рамките на семейството и рода. Той е частица от живота, който е съществувал и преди него и който ще съществува и в бъдеще. Като част от вечния житейски кръговрат, личността трябва да приема традицията и да я предава на поколенията, като я следва в своя житейски път. Лирическата героиня на Багряна обаче категорично отрича познатите белези на традицията - тя не носи съзнателното познание за предците си, те са някъде далеч в миналото, непознати и незнайни, и като че ли нямат нищо общо с нейния живот. Двойното отрицание - „няма”, „не знам” в първата строфа категорично поставя границата между минало и настояще. Героинята не се нуждае от подкрепата на миналото и рода, за да изгради същността си. Не й липсват родовите предания, натрупаният житейски опит, мъдростта на предците. Чужди на същността й се оказват такива символи като „прародителски портрети” или „фамилна книга”. Светът принадлежи на настоящето, изгражда се и се променя непрекъснато. Той сякаш е загубил връзката си с миналото и традицията. Настоящето не изисква преклонение и подчинение на родовите закони. Героинята живее в настоящето и спокойно изповядва:
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Свободата като житейски избор в "Потомка" на Багряна - продължава
 
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Следваща > Край >>

Страница 1 от 147

Анкета

Колко сме?

В момента има 12 посетителя в сайта
XHTML and CSS.