Tyxo.bg counter Моето училище – желана територия за всички
Home Есе Моето училище – желана територия за всички

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Моето училище – желана територия за всички ПДФ Печат Е-мейл
Автор: mima anonima
Да кажа още в началото, че това е заглавие на есе, което трябва да напиша за понеделник. Сега не пиша домашното. Не ми се пише! Не ми се почва да пиша!
Моето училище не е желаната територия от мен! И сигурно не съм единствената, която мисли така.
Дадоха ни насока да опишем училището, за което мечтаем. Тогава защо заглавието не е „Моята мечта за училището ми”?
Няма да споменавам, че още не сме писали есета. Това щели да са нашите първи опити. Министърът предлагал на изпитите за матура да се пише есе. Може и да е предлагал, не съм чула. Матурата ми е като далечна мъглявина. За не я ще мисля, когато му дойде времето.
Сега мисля за тази „желана територия”, в която до юни месец ще трябва да прекарвам от 8.00 до 13.00 часа по 5 дена в седмицата. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не желая тази територия. И не защото мразя училището, и не защото не ми е полезно, и не защото нямам любими предмети и един-двама любими учители, а защото ми е много, много неуютно в него.
Големи грозни стаи, боядисани в странни цветове – сиволилави цокли, жълти стени, кафяви мебели, изпочупени столове. За стаите – толкова, не ми се говори повече. Всеки обед бързам да напусна тази сграда и асфалтирания двор с изпочупена ограда. Няма едно цвете в този двор, няма един храст, няма едно парче трева. Какво му е желаното!


Скоро минахме с родителите ми през едно село, в което вече няма училище. Има го всъщност, но само като сграда. Закрито било. Но като видях двора, наистина пожелах да съм в него. Рози! Много рози! Пейчици, боядисани в зелен цвят, макар и леко избледнял от времето. Трева! Много трева – зелена и сочна!
И тъга! Голяма тъга! Празен двор, без деца. Катинар на портата. Голяма зелена заключена порта!
Не знам как изглежда това училище отвътре, но наистина си пожелах да съм в този двор. Помислих си, че все още някой се грижи за тези цветя. Някой подрязва розите, полива ги, полива тревата, коси я. Може би се надява някой ден децата да се върнат, да изпълнят двора, да тичат по тревата и никой да не им се кара, че я мачкат. Тревата обича децата да тичат по нея, това й дава сили за живот. Само че възрастните не знаят това! Пазят тревата от най-голямата й радост.
Но в моето училище този проблем е решен – просто няма трева, има асфалт – сив, грозен, поизровен от времето.
Върнах се към „желаната територия”.
Знам, че училището не са само стаите, асфалта, старите компютри, тъмните коридори. Знам, че думата „територия” трябва да се разбира в по-широк смисъл. Родителите ми казват, че спомените от училищните години са голямо богатство. Сигурно е така, вярвам им, но това не засилва желанието ми да стоя в училище и да обитавам тази грозна територия, дори след време да се умилявам от спомените си за нея.
Просто искам да съм в онзи притихнал училищен двор с розите и тревата.

 
XHTML and CSS.