История – Никола Вапцаров Печат

К. Янева
Предполагам, че от многото въпроси, които творец като Вапцаров може да постави пред своите изследователи и читателска публика, днес неочаквано ще възникнат най-простите, ония, които сме смятали веднъж завинаги решени - още с първите отзиви за поета. И те ще се отнасят до съдържанието на стиховете му. Какво и в каква степен достоверно разказва Вапцаров, чии вълнения оставя той на белия лист, какво е съотношението между вътрешна убеденост в споделения размисъл и „диктуваната“ партийна идейност... Съвсем очевидно е, че подобни въпроси ги налага горещото ни време и че те могат да бъдат спорни, макар че литературознанието вече десетилетия тъкмо около тях е въдворило пределно спокойствие. Вапцаров беше открит и шумно популяризиран, а с течение на времето и въздигнат на пиедестала на певец на една класа, носител на една победна комунистическа идея. Той беше обявен за поетически връх в отражението на една епоха като осмисляне на класовия двубой. В твърдото определение поет-комунист, поет-революционер се затваряха всички въпроси за силата на вапцаровското познание и прозрение в историята, в човека.
А времето натрупваше дразнители за тези, веднъж завинаги решени въпроси. Декламациите на Вапцаровата вяра, виденията му за бъдещето все по-очевидно оставаха „на книга“, обратно - неговите тревоги се възраждаха, проговорваха ни, а ние не искахме да ги чуем. Същият Вапцаров, който изповядваше своята „бронирана“ вяра, който беше казал категорично „ще строим завод на живота“, беше уверил, че ще имаме хляб и радост в очите, беше и питал „само хлябът ли ги сбира?“, беше говорил не за какво да е бъдеще, а за живот „по-хубав, по-мъдър“. Самият той се възмущаваше от нежеланието да се вдигне „кората на мрака“, която покрива истините. Самият той негодуваше от нежеланието на човека да опознае себе си, да съзнае своята собствена сила. Дълги години нямахме слух за вътрешната тревожност на Вапцаровото творчество. За нас той беше огромното самочувствие на трудещия се. Беше решимостта да изгори за новия ден. Беше вяра без съмнения. Силен като природен закон.

Литературознанието, след като уточни безпрекословно „класово- партийната“ съдържателност на Вапцаровата поезия и призна „познавателното значение“ на това творчество за революционната борба, вървеше напред с нови (и напълно законно нови) интереси към Вапцаров - съсредоточавайки вниманието си върху многостранната оригиналност на неговата поетика, търсейки мястото му в контекста на световната литература. В разработките на развиващото се българско литературознание Вапцаров надрасна определението класов поет, партиен поет, откроиха се общочовешките измерения на неговото творчество. Може да се каже, че въпреки преповтарянето на литературоведски щампи на вестникарско, учебникарско равнище, българската литературна наука се оказа на висотата на явлението Вапцаров.
„История“ - един от шедьоврите на Вапцаров - е творба, която огласява връзката между отминалия и днешния ден на страната ни, която настоява за връзка между времената и поколенията. И е характерна творба за поета. В „История“ съзнанието за обвързаност на времената се превръща във въпрос и така особено настойчиво тревожи духа на читателя: „Какво ще ни дадеш, Историйо, от по жълтелите си страници?“ Поетът „разказва“ живота на своето поколение, събира ония картини, познати ни от другите му стихове, които обобщава с паметното:
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
Но този „разказ“ - тук прекалено, не по обичая му обширен (с трънясалите синури, с майките, които гризат сухите си бърни, с воя по задушница, с „работехме като добитък“, със „задръстените кафенета“, с „нажежения въздух“, „последните комюникета“, люшкането „в надеждата“) - е разтегнат, за да се оформи особено настойчивото изискване на Вапцаров към идващите поколения: да разберат съвременните му хора. Наистина сурово вапцаровско настояване, което - сега му е времето - да чуем в неговата действителна сериозност. То няма дразнещата голота на обръщението-заповед - облечено е във формата на обръщение към историята. Ние, действителните адресати, сме иронично-снизходително споменати („улисани във темпове и във агитки“), но безспорно целият обстоятелствен разказ за горчивия като отрова живот е непререкаема поетическа повеля точно към „бъдещите хора“. И съдържанието й е: хора от различни исторически времена, опознайте се по човешки, издълбоко, до своите най-премълчани драми; хора, не се затваряйте в своите дни, не вби- вайте поглед единствено в себе си, не забравяйте действителния минал човешки живот, приемете ни като хора, не като „клишета“ във вашето време.
Поезията на Вапцаров носи - в цялото си богатство - идеята за обвързаността на историческите епохи, на човешките съдби от различни времена. „История“ извежда тази идея на преден план, интерпретирайки я като отрицание на опростяването, схематизирането на „историята“, опразването й от действителен човешки живот, отказване от досега с реалните дълбочини на човешкото „живеене“. В „Двубой“ същата идея за връзката между човеците от всички времена е развита в друг план - сътрудничество в решаване на проблема на епохата. И двете творби могат да ни отпратят - днес - към достатъчно бурни разсъждения. Не в литературоведски, а в обществено- политически, пък защо не - и в държавнически размисли можем да потънем по повод думите на поета. Не беше ли нашата историческа наука, която натрупа „томовете“ си „грамади“ върху мъката на хората от миналото, не погълнаха ли „многотомните писания“ истинското „нашето страдание“ и не направи ли псевдонауката така, че историята да ни дотегне с „клишета“, а вътре да бъде „празно“? Не оставихме ли ние все пак действителната от онова време „мъка ненаписана“ „сама в пространството да скита“? Не забравяме ли днес, че в човешкото съзнание времената съществуват и вдигнеш ли да удариш миналото си, попадаш в днешното си лице? Много малко „литература“ може да има в такива разсъждения, но отдадем ли се на тях, препрочитайки Вапцаров, ще сме отговорили в някаква степен на неговото послание. И ще сме готови да кажем - и по този повод, че класово определеният поет, комунистът Вапцаров, в творчеството си има значителни идеи за човешкото съществуване. И че може да привлича неограничен кръг събеседници.
Поезията на Вапцаров, която изказва тревога от възможното опростяване на историята в представите на бъдещите хора и се противопоставя на повърхностния поглед, на поетическото „улисване“, в същината си съдържа пълно отрицание на подобно отношение към живота и човека. Тя наистина обгръща реалността в стремеж към необхватното - във времена, пространства, човешки превращения. В проблематиката, в поетиката на Вапцаров е заложена многоплановостта, динамиката на мисъл и чувства. Тук „работят“ погледи в много посоки и времена, действат дискусионни ядра, тече напрежението между социално и индивидуално битие, между реално и въображаемо, между изстрадано и мечтано. Човекът е в своя реален, всекидневен свят и в световете на други мнозина, от всички краища на земното кълбо. Той е в сегашния момент и пак - вътре в едно много активно минало, и в бъдеще със съвсем различни очертания. Той е и потърпевшият, и победителят, и бездейният, и подбудителят за действие. Роб и господар на живота си. Човекът, който ненавижда това озъбено свирепо псе, а който би направил всичко за „него, живота“ - „живота със грубите лапи челични“. Богат, в много цветове е светът в поезията на Вапцаров и неговият герой не може да се види в една плоскост.
Лирическият герой? От какъв обществен слой, от кое време е той - безнадеждно остарели са тези въпроси за точно класовата принадлежност, за идеологията, изповядвана от човека, в поезията на Вапцаров. Да повтаряме ли: „по синорите сме се раждали...“, „Децата ни мрат в отровната смрад без слънце, в задушни коптори“, „Ти помниш ли как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека“, „За мен е ясно, както че ще съмне - с главите си ще счупим ледовете. И слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне“. Да свеждаме ли Вапцаровите стихове до биографията на човешката неволя, класовия конфликт и борба за социална справедливост? Да поставим ли неговия герой в клетката на едно определение? - Лирическият герой на Вапцаров побира човешката разноликост, динамика, които ни задължават, а не само позволяват да го разбираме и като човека - съвременник на поета, с точни социално-исторически характеристики, и като човека, надрасъл съсловно-временни ограничения. И такъв именно е особено интересен. И възобновяващо се интересен.
Героят на Вапцаров не е наложената отдавна представа за твърдата личност, чиито гърди кънтят от вяра и стоманен оптимизъм. Това е човекът, сложно и многопосочно съзнаващ себе си, променящ се в диалог със света и своята личност от различните собствени биографични времена. Неговите „писма“, „спомени“, „песни“, неговите спорове, разговори, сънища са напрегнато търсене на човека в себе си - за себе си и за историята. Неговите „романтики“, „заводи“, „вери“, „двубои“ са свързване на материалното и духовното, битието и надеждата, стремежа, мъката, причинена от действителността, радостта от сътворяването на промяната. Вапцаров прави своя читател участник във вътрешните диалози-превращения на своя герой, разбира съвременника си като подвластен на обстоятелства и време, но жадуващ и добиващ своята вътрешна разкрепостеност.
Свободен да разглежда, отхвърля, приема злото и доброто на целия свят от всички времена. Напрежението на осмислянето е забележително. И особено привлекателно. Тъкмо затова неговата вяра не ни дразни с категоричността си. Днешният човек ще бъде способен да разбере огромното интелектуално усилие, с което героят на Вапцаров отвоюва от страшния, от грозния живот своята увереност, че всичко може да бъде по-мъдро, по-добро. Читателят - особено в настоящия момент - е далече от опиянението на кънтящите заклинания. Много далече - от унеса по заводи с „блеснали“ машини, блеснали небеса и тържествуващата „бяла пролет“. Но той ще бъде привличан от способността на човека да живее пълноценно. Поетът е открил в една „разлюляна епоха“ огромната необходимост на човека да намира опорите си като личност. Достойнство на поета Вапцаров е, че не опростява в творчеството си това търсене, това изстрадване и бранене на вярата, че за неговия герой тя не е дарена, а с мъка намерена, и станала отговорност. Прекрасна човешка духовност съдържа поезията на Вапцаров - широко открита за диалог с новите времена.