Tyxo.bg counter Жената в лириката на Христо Смирненски
Home Писатели Жената в лириката на Христо Смирненски

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Жената в лириката на Христо Смирненски ПДФ Печат Е-мейл
Нина Делчева
В продължения на десетилетия лириката на Христо Смирненски беше обект на упорита и едностранчива интерпретация: и като резултат от това идеологемите затъмниха реално съществуващите в нея морални и художествени стойности. Създаде се превратна и в края на краищата невярна представа за истинските естетически находки, заключени в неговото творчество. Христоматийният образ на лирическия му герой беше неизменно представян за суров, непреклонен и фанатично предан на революцията субект. В критическите интерпретации се акцентираше предимно върху атрибутите на революционната борба и героическите подвизи.
Вниманието на литературните изследователи беше окупирано от революционни пламъци, от барикади, от саможертвени жестове, от клетвени декларации за вярност към идейната доктрина. Разбира се, този момент безспорно съществува в сътвореното от поета. Но върховна несправедливост би било, ако революционният екстаз и патос се изведат до степента на единствена доминанта в лириката му. Това би било върховна несправедливост спрямо поета и естетическите и морални стойности, заложени в нея.
Може би най-дълбоко въпросната идеологическа диверсия е поразила интимната изповедност, макар дискретно, обаче реално съществуваща в трогателните изповеди на Смирненски. Наистина той твърде рядко си позволява да ни занимава със своите собствени човешки вълнения, с онова, което е само неговото и което го засяга съкровено. Навярно и заради това в лириката му рядко ще срещнем образа на жената. Но известно е, че в сферата на изкуството количествените измерения не са главното, не са решаващото. Основното е силата на художественото внушение, което те са в състояние да упражнят.
Не случайно един от най-сериозните му изследователи и познавачи – покойният критик Минко Николов – писа по повод стихотворението „През бурята”: „Мотивът за борбата и мотивът за любовта се преплитат и уравновесяват в чудна хармония.” Тези две начала не се противопоставят, не са взаимоизключващи се, в тях не конфликтуват разумът и чувствата. Просто емоционалното нагнетяване постига своите върхови параметри в заключителната последна строфа на стихотворението:
А ти, другарко скъпа – сетна ми утеха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.
Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че в тази заключителна строфа Смирненски се е разкрил изцяло; оголил е пред нас душата си с всичката й прозрачност и нежност. А редовият участник в борбата е обрисуван в момента, в който извършва безшумния си подвиг. Чувството към любимата жена е толкова непорочно, споделено е с такава деликатност и изтънченост, че не се нуждае от красиви поетизации и литературни клишета. Смирненски беше първият пролетарски поет, който си позволи непозволимото дотогава: да заговори откровено, честно, без пози и фалшиви жестове за най-интимните от всички човешки интимности – за любовта си към една жена. Преди него пролетарската литература и по- специално пролетарската поезия рядко се докосваше до това човешко чувство. Трайно вкоренени запрети издигаха непреодолима бариера пред естествената потребност да се изповядва любовта към обичаната жена. Пръв в своята лирика той обрисува революционера като единство от идейни пориви и нежни чувства към обичаната избраница. Ето защо „През бурята” е симптоматично не само за неговата интимна поезия, но и за цялостното му творчество. Не е случайно, че когато подготвя за печат първата си стихосбирка, е възнамерявал да я озаглави „През бурята”.


Но по-късно се е вслушал в съвета на Георги Цанев и се е спрял на „Да бъде ден!”. Навярно защото е звучало по-енергично, по-призивно и активизиращо.
За разлика от своите съвременници, които се изявяват в пролетарските издания, образът на жената у Смирненски не се свежда до формулата „другарка в живота, съратник в борбата”. Младият поет влага много по-богато и разнообразно съдържание в този образ, без да изключва тези две основополагащи начала. Жената – и това е нещо много съществено – в неговите представи е преди всичко извор на нежност, въплъщение на възвишените чувства за взаимна и споделена обич, за любов и топлота между двама млади. Неговите обобщения са трогателни в своята чистота. Нарича я „другарко скъпа”, „сетна утеха” („През бурята”), а в стихотворението „Пролетно писмо” пожелава да я поздрави с настъпването на пролетта:
Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта,
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.
Във вихъра на жестоката битка жената на бореца го чака „в ужас и копнеж” и при всеки нов гърмеж „избухваше в несдържан, горък плач”. В тези трагични мигове нейната единствена утеха е да го призове по име:
И, стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан.
Навън цареше смъртна пустота
и глухо пребледнелите уста
през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!”
В стихотворенията „През бурята”, „Пролетно писмо” и „Йохан” в пролетарската лирика жената заяви правото си на равностоен участник в борбата за по-радостно бъдеще. Христо Смирненски прегази анонимните запрети, наложени от предшествениците му в тази област. Жената е не само любима, не само поражда нежни чувства и светли човешки вълнения, но наред с всичко това тя е борец, скромен, тих и незабележим в делниците на борбата, умеещ обаче да отстоява правото си на обич пред другари и пред враговете.
В тази група стихотворения поетът по същество е продължител на една традиция в нашата революционна лирика, водеща началото си от Ботев – „До моето първо либе”, „Пристанала”, „На прощаване” В тях лирическият герой и любимата са двусъставно единство: тя възприема света чрез неговите очи, тя мисли с неговите мисли, тя чувства с неговите чувства.
Но като всеки истински новатор Христо Смирненски не мултиплицира изреченото от поета-революционер. А прибавя свой щрих, своя багра в образа на любимата жена, свързала съдбата си с бореца за народни правдини. Ако при Ботев любимата и бунтовникът са две отделни и самостоятелни величини, свързани помежду си чрез голямо и велико чувство – любовта, при пролетарския поет любимата и лирическият герой са двусъставна единна субстанция. Жената в посочените стихотворения възприема любимия не чрез разума, не чрез идеята за социална справедливост, на която той се е самообрекъл. Техните съдби са се пресекли по пътя на логиката на сърцата. В нейните представи любимият е завършена идейна и емоционална монада, която по неотразим начин я привлича и покорява. Така й възвърна похитеното любовно чувство и направи опит, макар и плах, но реален опит да разкрие онази неповторима гама от звуци, нежност, човешки вълнения и обич, с които жената дарява бореца и мъжа в живота. Поради краткия си житейски път самият той не успя да се възползва от всички възможности на своето собствено откритие, но то не остана „глас в пустиня”. Без извършеното от него в пролетарската поезия от следващите две десетилетия образът на жената не би притежавал тази привлекателност и чувственост, това неотразимо въздействие, което откриваме в поезията на Христо Радевски, Младен Исаев, Никола Вапцаров и др.
Паралелно с този образ обаче в лириката на Христо Смирненски откриваме и стихотворения, в които срещаме другия образ на жената – потисната, унижена, омърсена от низостите на живота: „Цветарка”, „Жълтата гостенка”, „Уличната жена”. В първото стихотворение малката героиня се появява „под гирлянди електрични” и пристъпя с поглед „смутен и влажен на прокудена русалка”, предлагайки на посетителите в локала „златожълти хризантеми” с „усмивката смирена по рубинена уста”. В този момент като горчива въздишка сред пошлата обстановка на „всекидневен маскарад” отекват думите на поета:
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
Грамаден и задъхан, градът е все още една нереализирана закана за малката цветарка. Но в „Жълтата гостенка” тази закана е вече грозен и трагичен житейски факт. Сред избичката мрачна бледната девица очаква последната си нощ. Тя лежи все тъй скръбна и изтерзана, дете, което преди да познае радостта и радостите на живота, е вече познало старостта. Зловещ демон е белязал смъртен знак по болното чело. Отровният дъх на фабриката завинаги е погубил свежата розовина по нейните страни и някакъв стоманен гигант – „призрак мрачен и неканен”, гони въздуха от гърдите й, отнема светлината от нейните очи. Краят идва с кръв, избликнала по бледите устни.
А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
минават бездушни тълпи,
а вън, посребрени от лунния блясък,
лъхтят ароматни липи.
Малката героиня става жертва на същата болест, от която само една година по-късно ще бъде покосен и поетът. И навярно предчувствието за близкия край го е ръководело при описанието на покъртителната със своята реалистичност картина. В „Жълтата гостенка” девойката е жертва на тъмни сили, които с безпощадна неумолимост я лишават от великото благо, наречено живот. Жената, внушава ни авторът, е също толкова безпомощна пред тъмните и непознати сили, колкото и всички останали.
В стихотворението „Уличната жена” се срещаме с друга жертва на жестоката социална действителност – на мизерията, измамите, глада. Нощта е неумолимата мащеха за уличната жена. По нейните черни стъпала всяка нощ тя се свлича все по-надолу и по-надолу. Под позорната светлина на електрическите гирлянди тя празнува своя вечен грях. И макар пиянският й смях да кънти в тъмнината и да стряска гузните съвести, самата тя не е разбрала „болката на своя смях”. В нейната бедна стаичка портретчето на дете й напомня за изгубената някогашна невинност. Какво й остава в този живот? В есента на блудната й красота да посрещне смъртта? Какво обаче тя може да й предложи:
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всевластникът Живот преварил я навреме –
и ти... отдавна без душа си ти!
През краткия си житейски път поетът нямаше възможност да отдели онова внимание, което жената в неговите собствени представи заслужаваше. Но и малкото, сътворено от него, когато се е докосвал до нейния образ и съдба, остави трайна следа в националната ни лирическа традиция.
Наистина Христо Смирненски не написа възторжени поеми за жената и любимата, не коленичеше, прехласнат от нейната душевна и физическа красота, не беше трубадур на нейните чарове. Но и малкото стихотворения, в които се докосна до съдбата й – драми, крушения на мечти, щастие и смърт, ни убеждават колко още открития би могъл да ни предложи той, ако животът му не беше толкова скъпернически кратък.
В своята лирика се добра до прозрения, които и днес ни респектират със своята свежест и правдивост и с едно преклонение пред моралната стойност, пред мълчаливия подвиг на любимата, майката и съратничката в борбата. Но такива са били открай време съдбата и предназначението на голямата творческа личност, на новатора в изкуството. Докосвайки се до образа на жената, макар и мимоходом и епизодично, без предварително да си е поставял мащабни творчески задачи, Смирненски успя да открие черти и качества, останали неразбрани или невидени от неговите предшественици и съвременници.
Вече споменахме, че беше се появил в нашата лирика, за да продължи традиция, завещана от Ботев. И да я синхронизира с времето, в което се очертаха тенденции и потребности, родени от новата социална и политическа обстановка в страната. Така чрез нежността и ласката на любимата да смекчи непоносимата тежест на следвоенната епоха и да ни припомни, че животът си струва да се живее само ако в него сияе усмивката на една жена.

 
XHTML and CSS.