Tyxo.bg counter Завод – Н. Вапцаров
Home Писатели Завод – Н. Вапцаров

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Завод – Н. Вапцаров ПДФ Печат Е-мейл

Из „Никола Вапцаров”, Живко Иванов
Живота в тази епоха творчеството на Вапцаров маркира с характерните знаци на индустриализацията, осезателното присъствие на машините, заводи, мотори, самолети, трансмисии. Не става дума за просто нахлуване на лексика, а за дълбинна проява на радикално изменение в обществата на XX век – прогресът на техниката, опиянението от откритията, радостта от постиженията – това е колумбовският дух на XX век.
Пристрастието към напредъка и техническите новости е забележим в различни конкретни форми. У Вапцаров вървят заедно две форми на преживяване, свързани с прогреса: от една страна, прогресът сам по себе си е едно обективно движение на човешката мисъл и изобретателство, един постоянен възходящ път към все по-забележителни върхове, които привеждат в захлас лирическия аз, пленяват неговото въображение, пораждат новия тип романтика за душевността на съвременника. Но, от друга страна образът на напредъка е равномерно романтизиран и критикуван, тази критика привежда в социален порядък прогреса, откъсва го от запленяващото му въздействие и го полага в контекста на гнетящата социална действителност.
Така машината може да предизвика любов и прехласване, а в същото време да играе ролята на зло, изправено срещу човека и неговата борба за по-справедлив живот. Прогресът бива ту пленителен, сам по себе си романтичен, ту става зъл и недоброжелателен, в случаите когато означава социалната система. Вапцаровата творба „Завод” е типичен случай за разработка на този доктринален тезис – зад образа на индустрията „зъби” неприветното си лице „лошият”, порочно устроеният живот, който изсмуква силите на човека, изтръгва човешкото у него и превръща човека в звяр, в животно, лишено от перспективи.

Разрушаващата сила на системата и напредъкът на техниката, модернизацията на окръжаващия свят влизат в конфронтация, завършваща с победа на зле устроеното общество. Като последица, заводът, не е знак на новото, а знак на чудовищното деградиране на човешкото. Заводът е място не на преживяването, не на пълнокръвното живеене в труд, радост и удовлетворение, а арена на фатална схватка за оцеляване, място, където човекът изцежда последните си съпротивителни сили, за да съхрани себе си. Суровият образ на живота в индустриалната епоха е образ на оцеляването; оцеляване на ръба-на вегетацията и живеенето; оцеляване в зверска схватка за хляб, за изтръгване на частици живот от вбесеното псе.
Душната атмосфера във фабриката и бумтящата трансмисия са контрастен фон на бушуващата навън пролет. Тази пролет внушава чувството за волност и простор, това са вятърът, който люлее нивите, слънцето, което блести. Лирическият персонаж обаче е ограничен от красотата и живителната сила на предходната картина, той е прикован към машината, потопен в шеметния грохот на работещия завод, нервно напрегнат да не се поддаде в битката с машините.
Тези условия затормозяват цялото същество на човека, той е откъснат от останалите, до машината няма възможност дори да размени някоя приказка с другите като него:
И в този шум
и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите разбрано да преминат,
пространството, което ги дели.
Крясъкът на лирическия Аз и крясъците на другите преодоляват максимални препятствия, пробиват си път с огромни трудности, но в крайна сметка достигат до целта и започват да творят нова субстанция; субстанция на солидарното тегло, на общата съдба. Говорите на мнозинството се преливат в непозната със здравината си сплав. Образът на тази сплав е свързан директно с борбата на работника, борба в единство с братята по съдба. Вместо машината да е страшна със своята способност да причини нещастие, сега самата работническа солидарност добива образната форма на нещо бронирано, което не подлежи на разрушение, т. е. устоява на социалния натиск.
Във финала заводът отстъпва своята позиция на всесилност, той не е вече чудовище, което всичко може и от което човекът се страхува. Заводът вече „ напразно се мъчи”, срещу себе си има калени и знаещи истината за живота хора, които не стоят и оцеляват, а се борят. Мотивът за борбата излиза на преден план, за да увенчае страданията и гнетящата сила на завода. Борбата ще „снеме” слънцето, а борбата е в сърцата на работниците: „едно сърце във теб неуморно/пулсира с хиляди сърца ”.
В кратката сюжетна схема на лирическата творба (завод – експлоатация – солидаризиране – борба – нов живот) Вапцаров излага своето разбиране за разрешаване на жизнените противоречия, на противоречието между индустриалния развой и гнета на човека, вижда изхода в борба за превеждане на човека и напредъка в хармония.

 
XHTML and CSS.