Tyxo.bg counter В часа на синята мъгла – Яворов - 2 част
Home Писатели В часа на синята мъгла – Яворов - 2 част

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


В часа на синята мъгла – Яворов - 2 част ПДФ Печат Е-мейл
Св. Игов
Виж: Първа част
Драматично-напрегнатият характер на Яворовото житейско и творческо битие е функция едновременно на индивидуалния му творчески темперамент и на драматизма на националното историческо и културно битие. Сблъсъкът му с обществото е колкото предизвикан от собствената му темпераментно- неукротима (и не намираща покой в нищо) натура, толкова и е културна потребност на националното битие. От искрата на този сблъсък се ражда като културно-исторически феномен така своеобразното в индивидуалната си неповторимост Яворово творчество. А това въздействие е двупосочно – драматизмът на Яворовата социална и борческа поезия е не само отражение на реален социално-исторически драматизъм, но и художествено обективиране на вътрешния му душевен драматизъм. Също както драматизмът на интимно- психологическото му творчество е не само функция на житейска съдба и личен темперамент, но и израз на един социално-исторически и културно-исторически драматизъм.
Тази динамичност на Яворовото творчество съществува и „вътре” в отделните му периоди. Първият период (на социалната поезия) също има един ранен, „чудачески”, интроспективно-психологически подпериод, предхождащ по-късните „безсъници”, също както „безсънният” период на лични лирически изповеди има успоредни изяви в (обективната) проза и е устремен към не само обективната, но и реалистична драматургия. Драматизмът на Яворовото творчество се оглежда не само в резкия прелом между двата периода, който е и межда в националното литературно развитие, но и в множеството подетапи вътре в двата основни периода, които спираловидно – чрез постоянни „завръщания” и „скокове” напред – изграждат динамиката на творческото му развитие – съответен израз на противоречиво-сложната му „безпокойна” натура.
Още старият Славейков и Вазов разговаряха със своята блудна песен, със своята угаснала мечта, имаха мигове на резигнация. Но у тях отново се връщаше творческата целеустременост и всеотдайност в името на по-висши идеали – а най-висш идеал за тях бе родината. И ако за Вазов бог бе навсякъде, пантеистично възприеман, Яворов е първият български поет, който живее в свят с умрели богове и угаснали кумири, без амбицията да създава нови. Той пръв остава сам със своята екзистенциална самота, в своята „нощ”. Безверието, разбира се, не го удовлетворява, но той живее в безверие, което дори – чрез образа на „Тома неверни” – прераства в по-обемен символ на неговата поезия. Ако приемем, че Тома неверни е поривът към познанието, връзката на човека със света, „докосването” (независимо дали ще го разглеждаме като извор на религиозната вяра или на достоверността в гносеологически смисъл), чрез него можем да усетим желанието на Яворов да разчупи „ледената стена” между себе си и света. Но ако в своето вдъхновение Яворов имаше порива да установи нов контакт с тази действителност, жизнената му драма не му позволи да разчупи „ледената стена”.  Но оттук, от това привидно безизходно кръстовище, до което бе довел Яворов българската поезия, тръгват няколко основни нейни насоки. След Яворов усещането за „ледената стена” и невъзможността „да разгърнеш десница в гняв безумно-свещен” ще стане едно доминиращо душевно състояние, търсещо изход. И достигналият до пароксизъм драматизъм на безсилието пред „ледената стена” в една основна насока ще се изрази в продължаващо себезатваряне в субекта, но с намаляваща активна енергия, в страх от самото докосване дори до живота („Noli me tangere” на Лилиев). А другата основна насока ще продължи енергетично-активното ботевско начало на Яворовата поезия в нов изход навън чрез разчупване на ледената стена чрез нови социално-бунтовни ерупции.
Именно това драматично-противоречиво вътрешно богатство на Яворовата лирика й придава средищно място в българската поезия, разбирано и като мост между минало и бъдеще, и като кръстопът на различни развойни насоки. И именно поради това различни страни от Яворовото поетично наследство ще бъдат актуализирани в различни последвали етапи на българското поетическо развитие, макар че Яворовата поезия продължава да бъде жива не чрез различните си страни, а чрез богатото си и противоречиво единство, което представя една от връхните точки на поетическото самопознание. А Яворов успя да завещае на бъдещето това, защото и сам бе устремил поглед към него.
Една от последните поетически творби на Яворов е „В часа на синята мъгла” (1909), нещо като поетическо завещание. Тук патетичният емоционален драматизъм е отстъпил място на уравновесено спокойствие на емоциите, което предвещава елегизма и предметния стил на Димчо Дебелянов. Това емоционално спокойствие не е отнело нищо от трагичната дълбина на чувството. Поетът гледа от прозореца играещите деца. Но пролетта по техните лица не го изпълва с оптимизъм, а с тревога. И поетът вижда и техните чела приведени „морно-меланхолни”:
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
Тук поетът достига най-високата българска традиция – трепета пред погледа на неродените. И не толкова копнежа да остане в техния спомен – както Ботев преди и Вапцаров сетне – е основното му чувство, а тази дълбока и вече така зряла тревожна тръпка пред бъдещето.
Тук „страхът” на поета – разбиран не като емпиричен (физически) „страх- от” (Furcht), а като неопределен (метафизически) „страх-към” (Angst) – се пренася в бъдещето и съизмерва по нов начин битието, т. е. – превръща се в „тревога-боязън”.
Яворов имаше право – тези „деца” ги очакваха още много изпитни, още много страдания, войни и революции, и вечните кризи на духа в стремежа към себепознание.
В пантеона на българското безсмъртие Яворов влезе с блясъка на своето поетично слово – със социалния реализъм на ранната си поезия, с дълбоките си психологически откровения и поетико-философски размисли, с драматизма на своето въплътено в слово битие, изправено пред вечните „въпроси, които никой век не разреши”, със социално-психологическата сила на своите драми, с изтънченото чувство на своята любовна поезия, с песните и прозата на своите „хайдушки копнения”, с изповедно-аналитичното разглеждане на индивидуалната човешка проблематика, с яркия си темперамент, с виртуозното си поетическо слово („най-големият майстор на поетичната форма” според Гео Милев), което в негово лице достигна един от най-високите национални върхове.
Из „История на българската литература 1878-1944”, Св. Игов
 
XHTML and CSS.