Tyxo.bg counter Магията на Йовков
Home Писатели Магията на Йовков

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Магията на Йовков ПДФ Печат Е-мейл

Св. Игов
За всеки от големите творци на нацията би могло да се каже, че притежава някаква магия. Самото творчество е някаква магия и всеки творец притежава своята индивидуална тайна. Но в обширния свят на българската проза думата „магия” като че най-приляга на Йовков. Най-лесно би било да се каже, че тя е „необяснима”, но колкото и ефектно да е като оценка, това все пак не е отговор.
Бих казал, че „феноменът Йовков” в българската критика има съдбата на „феномена Албена”: „Грешна беше тази жена, но беше хубава!” Особено за марксическата критика тази „грешност” е била дълго време спъни-камък и при оценката, и при интерпретацията. Защото еднозначно идеологически тълкувана, философско-историческата концепция на Йовков трябва – дори меко казано – да се нарече консервативна. Някои подчертаваха „грешността”, което засенчи „хубостта” на този свят. В противовес на това, пък и не само в противовес, други пък виждат само „хубостта”. Което също не е решение на въпроса. Правилното решение на въпроса е в правилната му постановка – в разбирането на смисъла на „грешността” в изкуството. Защото изкуството не е нито философия, нито философия на историята, нито социална програма, макар че може да бъде и полезно, и поучително за всички тези области. Неправилно би било да се каже, че Йовков иска да съхрани или само идеализира осьдени на смърт (патриархални) социални форми. Трябва да се разбере, че Йовков охудожествява техния нравствен, битов, психологически и морален опит, чрез което той би могъл да бъде полезен за бъдещето на хората. Светът на Йовков е достатъчно гъвкаво-изплъзващ се, за да бъде ситуиран в конкретно-историческо време, въпреки че естествено съдържа и конкретно-исторически опит. Но той не е ситуиран в историческото време, а в едно художествено надвремие, където споменът е в същото време и мечта, където носталгичността няма историческа посока, а е надисторическо естетическо сияние, където художествено пречистеният опит на миналото е завет към бъдещето.


А светът на Йовков трябва да бъде разбиран като опит и мъдрост. Така се докосваме до втората негова магия, която ще нарека магия на зрелостта. В нашата литература, чийто закон е прекъсваемостта, художественият опит е най-често опитът на младостта, на енергията и порива. Дори когато говорим за мъдрост в нея, това е пророческата мъдрост (Ботев). Повечето от нашите големи писатели са ни внушавали увереност в историческото бъдеще. Йовков е от рядката порода художници мъдреци, които ни увериха, че притежаваме духовен опит, който се нарича традиция.
А магията на този натежал от мъдрост художествен свят едва ли би била така внушителна, ако Йовков не владееше словото, ако не бе чародей на художествения израз. И то не само защото словото му е вече зрял исторически етап на българския прозаически език, превърнат от Йовковото словесно майсторство в съвършенство. А и защото това слово е наистина универсален изразен инструмент, постигащ и визуално-пластическо, и музикално внушение. В желанието си да даде своите „творения на фантазията тъй, че всекиму да се стори, като че се касае за действителни лица или събития”, Йовков става един от най-съвършените „живописци със слово” в нашата литература. Неговите пейзажи и образи притежават пластическа изваяност, релефност и чистота. И в същото време отвъд тази пластическа зримост те стават отново духовно- универсални, преминават като че от едно пластическо-материално в едно духовно-музикално измерение. Както своя събрат Лилиев в поезията и Йовков в прозата се докосва до духовните сфери на музиката. Дразнещ понякога естетите със своето демонстративно-ексцентрично отрицание на Бетовен и класическата музика, Йовков всъщност е дълбоко музикален писател и много по- показателно и за музикално-мелодичното раждане и подтик на творбите му, и за чезнещите му в мелодия образи е признанието, че работите му „стават толкова по-съвършени, колкото повече ги приближава до музиката”, защото „всички други изкуства са нейни слуги”. „Живото слово отваря душата, не остава при окото” – смята Йовков – и неговата проза наистина не само изпълва окото с прекрасни видения, но и отваря душата за оная музика отвъд думите, към която води съвършеното слово.
Не само в това отношение най-показателен е разказът „Песента на колелетата”, в чийто герой всички виждат един символен „двойник” на автора.
Тук Йовков е въплътил романтичната тема за твореца в един реалистичен образ символ – майсторът на каруци от Али Янифе Сали Яшар. И не темата за „проклятието” на твореца занимава Йовков, макар че и този създател на пеещи каруци таи в себе си някаква болка – не в нея е заслушан той, тя само му дарява някакво висше вчувстване в хората и целия си живот и майсторлък той посвещава на това да им прави „себап”. Неслучайно Йовков е избрал един съвсем делничен занаят, чийто майстор го превръща във високо изкуство. Творец на хармонията, Йовков вижда изкуството не в неговото отчуждение от живота, а в слятостта му с него, което е одухотвореността на битието. И „тайната на пеещите каруци” на Сали Яшар не е занаятчийски секрет, защото за нас не „размерите и формата на дисковете” пеят в тези каруци, а сърцето на Сали Яшар. С тази „песен” Йовков изразява средищната формула на своя идеал, който сам той бе въплътил в своето творчество: „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен този свят, но все пак има нещо, което е хубаво – което стои над всичко друго – любовта между хората”.
С тази въплътена в творчеството му хуманистично-морално-естетическа религия „мъченикът на своя талант” Йордан Йовков стана и светец на българската духовност и слово.

Из „История на българската литература - Йордан Йовков” , Св. Игов

 
XHTML and CSS.