Tyxo.bg counter Любовните отношения в някои творби на Йовков - втора част
Home Писатели Любовните отношения в някои творби на Йовков - втора част

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Любовните отношения в някои творби на Йовков - втора част ПДФ Печат Е-мейл
М. Илиев
Виж: Първа част
"Антимовският хан" е като символичен център на утехата, на преклонението пред красотата, на любовния стремеж. Вечната, преливаща от женственост Сарандовица е епицентър на толкова емоционални трусове, но какви са нейните чувства, кой е изборът на нейното сърце, не е загатнато в целия сборник. Василка, младата Сарандовица, която всекидневно ускорява пулса на толкова мъже и е помрачила разума на някои от тях, се омъжва, налице е реализирана любов, но доколко любовта й със Захари е споделена, какви са интимните отношения между тях, дали Василка е същата в очите на Захари, каквато е за другите мъже, упражнява ли към него същия магнетизъм, на това Йовков не отделя внимание. Писателят се интересува от масовото преклонение и допълнителния магнетизъм, което то създава на жената-епицентър. Той проследява само процесите на митотворчеството.
Още по-характерно е това своеобразие в "Албена" (разказа и драмата), където между Албена и Нягул има споделена любов, дори стигат до престъпление в защита на своята любов, но техните чувства, влечението им един към друг, психологическите им преживявания не са в центъра на творбата. Нещо повече, Нягул се появява едва в края на тази драма, за да потвърди, че той е убиецът, и да признае интимната си връзка с Албена, от което всички са изненадани, не могат да го приемат като реалност, защото през цялото време тя е обожавана от другите мъже; преклонението им пред нейната красота довежда до смут при появата й, до страдание, до ревност, до болка, до митологизиране – влечението им е неудържимо.
Прераждащата сила на любовта е друг момент в своеобразието на любовните отношения в някои творби на Йовков. Дори на хора, чиято природна надареност е впрегната в разрушителна стихия, като Индже (преди прераждането), омеква сърцето и те се оказват безсилни, победени. Усмивката на Пауна и погледът на очите й са заседнали дълбоко в душата на Индже от едноименния разказ. Жестоката безразсъдност отстъпва пред красотата и любовното чувство: "Много хора бяха минали под ножа му и много жени бяха изпитали променливата му страст. Не помнеше нито лицето, нито имената им. Тъй мислеше той, че ще бъде и с Пауна. Но усмивката на тази жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му. Тя стана негова жена по закон и по обичай. Ездеше на кон, вървеше до него, следеше го навсякъде. И по-уверен беше Индже в себе си, когато тя беше с него, и по-силна усещаше ръката си." Но дали Пауна обича Индже и споделя любовта му дори в началото на техния съвместен живот, не се разбира.
Не е ли същото и с Шибил "страшния хайдутин", който е мислел, че няма място за жени в сърцето му; засмените очи на Рада убиват хайдушката му стръв и усмивка озарява страшното му допреди малко лице. Шеметната хубост на момичето го покорява: "Как стана всичко онова, което отпосле се случи, Шибил сам не можа да разбере."
Не е ли същото и със Златил (макар и не веднага) след идването на лъчезарната Боряна в дома му, където дотогава и "лястовичка не дохожда да си направи гнездо и щъркели няма...". Израз на същото, но в още по-големи размери, са общественият смут и съчувствие пред натегналия от мъка и затова още пo-хубав поглед на "грешната", но красива Албена.
Друга особеност на любовните отношения между героите в някои творби на Йовков е прехвърлянето на любовното чувство от един обект към друг на потомствена основа, чрез раздвояване на съзнанието или в момент на "естетическа хипноза". Преклонението пред красотата у Токмакчията от разказа "Съд" е доведено до крайност, до морално престъпление. Създава се илюзия, че Йовков нарушава своята творческа теза за единство на естетично и етично. Това е само привидно. Поведението на Токмакчията е психологически обосновано. Образът е проектиран в други измерения, при които реалните стойности се разпадат. Контролът над човешките стремления е поверен на безразсъдното любовно преживяване. Сломено е упорството на разума от възкръсналия образ на любимата жена, от всевластното присъствие на красотата: "Там стоеше Мариината дъщеря и го гледаше. Когато той отмина по-нататък, тя се възви и продължи да го гледа. Под тоя поглед и под погледите на всички селяни, които на голяма тълпа идеха отподир, Токмакчията продължаваше да върви напред, като някой безумен храбрец, изложен на хиляди куршуми."
Като лъжесвидетелства в полза на Андрея, Токмакчията става съучастник в убийството на Атанас Куция; осквернява паметта на своя син Ростем, убит също от Андрея, като твърдят всички селяни от Бистрица (и в което той не се съмнява). Дори и бащинското чувство е удавено в спомена. Би могло да се каже, че красотата се превръща в стихия, опустошаваща морални ценности. Такова прибързано обобщение е в пълен разрез с естетическия идеал на Йовков. Идейният смисъл на разказа е много по-дълбок. Раздвоеното съзнание на героя раздвоява образа на стоящата пред него жена на дъщеря и майка. Той е обичал майката, а синът е имал любовна връзка с дъщерята. Преливането на двата женски образа в "майка-дъщеря" пред смаяния поглед на Токмакчията противопоставя бащата на сина. Към такъв психоаналитичен метод на разглеждане ни навежда самият Йовков с подчертаната склонност на героя си към мисловни анализи, в които преобладават колебанията и раздвоенията.
Подобно раздвояване на съзнанието не е изолиран случай в творчеството на Йовков, за да го тълкуваме като случайно и неосъзнато явление. Кой спира ръката на Гърдю ("Чифликът край границата"), замахнал с все сила да стовари сопата върху главата на Манолаки – не е ли Нона, дъщерята на обичаната от него Антица. Дори обстановката е същата като в "Съд" – двете воюващи страни се срещат на нива, която оспорват, в присъствието на множество селяни. И при двата случая ефектът е поразителен и предизвиква всеобщо недоумение. Максималният психологически шок вцепенява ръката на Гърдю. За него Нона е възкръсналият образ на Антица, макар да съзнава, че не може да е тя:
"Гърдю се спря, тоягата се отпусна в ръцете му. А Нона, с изплашено лице и големи черни очи, все го гледаше и се притискаше към Манолакя.
– А!... ти коя си? – едва чуто избъбри Гърдю. – Гаче е Антица! – щеше да каже той, но замълча и глупаво се усмихна."
В двата случая само резултатът от ефекта е различен. В "Съд" красотата тласка Токмакчията към морално престъпление, а в "Чифликът край границата" красотата предпазва Гърдю or едно фактическо престъпление.
Разгледаните творби, в които се спряхме на своеобразието на любовните отношения между героите на Йовков, разкриват някои характерни черти в светогледа на писателя. Неговият свят е духовно разширен и подчинен на други принципи за любовта и красотата.
Сега няколко думи и за "ведрината на трагичния финал" като характерно, своеобразно внушение в някои творби на Йордан Йовков.
Шибил от едноименния разказ, този "страшен хайдутин", алчният грабител, който е погазил много закони и не иска да знае кое е грях и кое не, е подвластен, без сам да подозира, на едно много свято и велико чувство, на любовта. Това, което занимава Йовков, не е миналото на героя, а новото, прераждащото чувство, което извисява образа до върха на саможертвата, до любовното разпятие. Чувството е градирано от смътното влечение до осъзнатата жертвоготовност. Шибил слиза от планината и върви срещу смъртта, но в душата му е светло, слънчево, като в обкръжаващата го природа. Той върви срещу смъртта, но споменът за Рада озарява лицето му, ускорява крачките му към естетизираната гибел: "Не игла – помисли си пак Шибил и въздъхна. – Нож може да държи тъй в устата си, и от този нож човек на драго сърце би умрял!" В това предрешение е може би магията на разказа, поезията и романтиката на великата любов, ведрината на трагичния финал. Тягостното чувство е пропъдено и в края на разказа тържествуват не смъртта и злото, а любовта и красотата.
В "Индже", както и в много други произведения на Йовков, изкуплението е доведено докрай. Героят загива от ръката на собствения си син, осакатен от него още като дете. Възмездието удовлетворява и Индже: "Много майки съм разплакал... Дойде и моя ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му. Аз искам тъй. Дайте му туй – той подаде кесията си – и пуснете го да си ходи със здраве...".
Но възмездието не е само изкупление, то е внушено от автора и като последна стенен на висшата нравственост. Както и в "Шибил", Йовков е постигнал ведрина на трагичния финал.
 
XHTML and CSS.