Tyxo.bg counter Елегиите на Дебелянов - втора част
Home Писатели Елегиите на Дебелянов - втора част

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Елегиите на Дебелянов - втора част ПДФ Печат Е-мейл
Св. Игов
Същата ненужност на спомена, призоваван с копнежна сила, е изповядана и в другата популярна елегия на Димчо:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни...
И тук е призован отново "тихия дом" на детството, като вместо видението на майката от "Скрити вопли" е даден друг характерен предметен детайл от детските спомени – "белоцветните вишни" на родния дом, – като символ на завинаги изгубена свежест (белия цвят), на радостта от пролетното възприятие на живота ("шъпот и смях в белоцветните вишни"). И в това стихотворение лирическата мелодия е изградена чрез повторението на стихове (стихът "жалби далечни и спомени лишни" е повторен три пъти), на отделни фрази ("помниш ли, помниш ли") и чрез преплитане на анафори ("моята стража" – "моята казън"; "сън е бил" – "сън са били") в края на осемстишните строфи.
И в тази елегия на блаженото – и несъмнено идеализирано в спомена – минало е противопоставено безотрадното настояще, като контрапунктното настроение тук не е дадено в епилога, а е пронизало чрез противопоставянията си цялото стихотворение – на "тихия двор" (като символ на отминалото пълнокръвно и радостно възприятие на битието) е противопоставено днешното самосъзнание на лирическия герой като "заключеник в мрачен затвор". А преливането на спомени и мечти тук е обобщено във финала чрез характерното за модерната поезия разбиране на живота като "сън", което в поезията на Дебелянов е предадено с изключителна емоционална сила.
Своеобразен завършек на този елегичен цикъл спомени от детството е сонетът "Пловдив", в който поетът изповядва вече не светлорадостните дни на детството, а ранните си скръбни спомени:
Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моят взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Вместо идеализирания миражно свят на безгрижното детство тук проблясва с много конкретна сила на споменното преживяване ранният трагичен душевен опит, в който навярно се преплитат и нерадата сирашка участ на Димчо, и първите му сблъсъци с грубата социална действителност. И макар че тук вече завръщането е не само в спомена, а и в една конкретна предметна реалност ("И днес аз бродя в тоя скръбен град – едничък дом на мойта скръб бездомна"), безутешността на преживяното вече призовава към забрава, отблъсква дори спомените:
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
Тук също – макар и в по-малка степен – поетът си служи с повторения, като дублира еднокоренни думи в обикнатите от него смислови антитези ("дом на мойта скръб бездомна"). Но дисхармонията на чувството е внушена най-добре чрез наситеността на стиха с   анжамбмани във второто четиристишие.
Движещи се в емоционалния диапазон от носталгично призоваваните светли дни на детството и копнежа по завръщане в уюта на родния дом до желанието за забрава, тези носталгично-споменни елегии на Дебелянов представят един от върховете на българската психологично-изповедна интимна лирика.
* * Из „Димчо Дебелянов”
 
XHTML and CSS.