Tyxo.bg counter Един лирически шедьовър на Яворов
Home Писатели Един лирически шедьовър на Яворов

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Един лирически шедьовър на Яворов Печат Е-мейл
С. Хаджикосев
„Павлета Делия и Павлетица млада” е една от най-популярните творби на Яворов. На времето са я възприели като поема, макар че от литературоведска гледна точка е стихотворение. Сам поетът я включва в стихосбирката си „Подир сенките на облаците” (1914), но за първи път я печата в сп. „Мисъл” през 1901 г. Можем да я назовем любовна песен, но също така и стихотворение по фолклорен мотив, което се родее с цикъла „Хайдушки песни”.
Стихотворението, посветено на Пенчо Славейков, както сочи епиграфът към него („Пенчу Славейкову”), е свидетелство не само за тесните приятелски връзки между двамата поети в началото на столетието, но и за една тяхна обща страст – преклонението пред българската народна песен. Няма съмнение, че формиращата роля в това отношение принадлежи на по-възрастния П. П. Славейков, който не само преработва народни песни и възкресява фолклорни мотиви в личното си творчество, но проявява и теоретичен интерес към народната песен, свидетелство за който са двете му студии „Народните любовни песни” и „Българската народна песен”. Сигурно те са били известни и на Яворов и не е невероятно цитираната от Славейков народна песен из сборника на Веркович („Коня яхам, коня а,джамия”) да е станала причина за запознаването на Яворов с този сборник и да е първият подтик за написването на „Хайдушки песни”.
Нека отбележим мимоходом, че в случая не става дума само за творчески контакти и взаимодействия между две силни творчески индивидуалности, а и за характерна насока в българската поезия около началото на века, която се проявява и в творчеството на К. Христов, Ц. Церковски и др. Вярно е, че Пенчо Славейков възприема любовта към народната песен от своя баща, но в осъзнатия му интерес към нея прозира и романтичното увлечение по фолклора в Германия, предшествано от гениалните имитации на Макферсън, въвели в заблуда дори проницателния Гьоте.
За съжаление този интерес към народната песен у нас около началото на столетието, когато се подготвя модернистичният прелом, досега не е бил обект на задълбочена теоретична интерпретация. Но така или иначе, това е времето, когато българската поезия се обогатява с шедьоври като „Самодивска китка” от К. Христов, „Хайдушки песни” от Яворов, „Песни” от Тр. Кунев, „Луд гидия”, „Харамии”, „Ралица” и „Коледари” от П. П. Славейков.
Първият въпрос, който естествено възниква след прочита на тази поемка от 18 двустишия, е защо Яворов не е я включил в краткия цикъл „Хайдушки песни”. Явно съображенията му са били от идейно-тематичен характер. „Павлета делия и Павлетица млада” е по мотив на гурбетчийска песен, докато цикълът, както подсказва и заглавието, е на хайдушка тема. Но между цикъла и поемката има и друга съществена разлика: докато в „Хайдушки песни” Яворов се придържа към най- разпространените силабически варианти на българското фолклорно стихосложение, в „Павлета делия и Павлетица млада” той е прибягнал до шестостъпния хорей, който е нехарактерек за народната песен. „Хайдушки песни” поетът пише в духа и в ритмиката на народната песен, докато „Павлета делия и Павлетица млада” е създадена по фолклорни мотиви подобно на „Неразделни” и „Ралица” на П. П. Славейков. Нека само мимоходом отбележим, че непосредствен подтик за написването на стихотворението е един облог между Яворов, П. П. Славейков и К. Христов, уникален случай в нашата нова поезия, напомнящ за поетични състезания, устройвани от Шарл Орлеански по времето на Вийон.
Внимателният прочит на тази малка поема неизбежно води до необходимостта да се разясни литературният парадокс, заложен още в сюжета й – среднощното завръщане на млад гурбетчия у дома и доказването на самоличността му пред младата му жена, за да му отворят портата. Здравият разум се съпротивлява на подобна ситуация: не можем да не се съгласим, че дори след продължително отсъствие е твърде малка вероятността стопанинът да не бъде познат в собствения си дом.
Нека припомним, че този мотив – на припознаването, възхожда към един от най-древните митове на античните цивилизации. В едно от първите велики произведения на европейската литература – Омировата поема „Одисея”, мотивът е разгърнат в класическия си вариант: след двайсетгодишно от съствие от родната Итака Одисей се завръща в дома си като просяк и само старицата Евриклея, някогашната му бавачка, го познава по белега на крака, получен в юношеските години. Припознаването се извършва докрай при стрелбата с лък, когато Одисей се самоидентифицира, защото той е единственият, който може да опъне тетивата на оръжието.
От древния мит, разработен за първи път художествено от Омир, мотивът преминава в античната и ренесансовата драматургия и се модифицира в т. нар. т р а в е с т и я (т. е. преобличане), любим похват в комедията, въпреки логическата му несъстоятелност.
Като проникновен сърцевед Яворов мотивира подробно узнаването и се стреми да придаде психологическа достоверност на постепенността му:
Дявол се измамник в мъжка гръд потава:
ясен глас трепери и се не познава.

И вариантът:
А сърце играе, чудом в гръд остава...
Ясен глас трепери и се не познава.

Психологическият детайл е находчиво подбран – гласът иа младия делия трепери от вълнение и затаена страст.
Бихме могли да определим „Павлета делия и Павлетица млада” и като ритуална любовна игра с двама участници, посочени още в заглавието. И не напомня ли тази ритуална игра за „Игра на Робен и Марион” от Адам Гърбушкото от XIII в.? Но докато в „Игра на Робен и Марион” е драматизирано изкушението, в „Павлета делия и Павлетица млада” сме свидетели на следващата фаза – щастливото разпознаване на младите, които са запазили верността си и в раздялата.
Известни са много фолклорни мотиви, които биха могли да бъдат прототип иа Яворовото стихотворение. Но оригиналността на поета проличава още в трактовката на „гурбетчийската” тема. Обикновено гурбетчийските песни са тъжни, защото като социално явление гурбетчийството е носело тежки изпитания за патриархалното семейство – смърт, болести, изневяра, пропадане из чужди земи. Яворов подема съвършено различен мотив, при който тържествува опазената в изпитанието любов.
Ако приемем формулировката за ритуална игра, изяснява се и почти драматургичният диалог, съставящ ядрото на творбата. Всъщност „разказната” рамка обхваща само пет стиха. „Непознатият делия” навлиза с хитрост в диалога, той се представя за другар на Павлета, който го е натоварил да предаде поздрави ца жена му. Ала и хубавицата Аглика пази своята неопетнена чест:
– Грешници проклети, станали от гроба,
и зломисли хора бродят в късна доба;

Карай си низ пътя, слушаш ли човече!
Или да повикам деверйте вече?
Този отговор прави несъстоятелна стратегията на Павлета, той губи инициативата, която преминава у Аглика, и вече трябва да докаже самоличността си. Реакцията му е невъздържана, импулсивна. Яворов я е зафиксирал в прекрасното двустишие:
„Порта да целуна, ще избухне пламък,
либе, отвори ми! Или си от камък?”
Това е един от най-сполучливите образци на метафорична хипербола в българската поезия, по който учениците биха могли да запаметяват художествените тропи.
От този миг Аглика е почти сигурна в предстоящата си радост, но с инстинкта на вярна съпруга и с кокетството на „вечната” жена подхваща играта на разпознаването. Като един от най-вещите познавачи на женската психология у нас, Яворов точно е скицирал състоянието на младата жена – смут, желание и благоразумие:
Шепотом Аглика, като в люта жажда,
зад кована порта бърже се обажда...
Колко е хубаво това старобългарско наречие „шепотом”! Но то е и психологически мотивирано – гърлото на хубавицата е пресъхнало от вълнение и внезапно избликнала страст.
Следва
 
XHTML and CSS.