Tyxo.bg counter „Чумави” от Пенчо Славейков
Home Писатели „Чумави” от Пенчо Славейков

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


„Чумави” от Пенчо Славейков ПДФ Печат Е-мейл
С. Хаджикосев
Баладата „Чумави” е една от най-съвършените творби на Пенчо Славейков и връх в българската поезия. Отпечатана е в първия том на „Епически песни” от 1896 г. и веднага получава единодушното признание на читателите и на критиката.
Докато във философските си поеми П. Славейков е несъмнено новатор, в творбите си по фолклорни мотиви той следва една вече установена в българската поезия традиция. Още Ботев създава гениалната си поезия, следвайки народнопесенни ритми и образци. Твърде рано в новобългарската поезия се установява баладата, вдъхновена от народната песен. Колкото и да са различни по замисъл и изпълнение „Хаджи Димитър” и „Изворът на Белоногата”, те бележат едни от най-високите върхове в българската поезия и още в края на XIX век, когато П. Славейков встъпва на поетическото поприще, представят труднодостижим образец за младите поети.
Баладата „Чумави” (всъщност със своите 35 куплета и 140 стиха тя представя цяла поема) е напълно самобитна като художествено изпълнение. Тя не може да бъде оприличена нито на „Хаджи Димитър”, нито на „Изворът на Белоногата”. От гениалната Ботева балада я отграничава стриктното следване на фолклорен мотив, а от „Изворът на Белоногата” - поетическата й форма.
Излишно е да се обясняват подробно специалните интереси на П. П. Славейков към българската народна песен, дошли под влияние на баща му. Младият поет не само черпи сюжети и вдъхновение от фолклора; той е автор и на теоретични изследвания върху народната песен („Народните любовни песни” и „Българската народна песен”). Той е ярка личност, „генерираща” идеи, така да се каже, и едва ли е случайност, че насочва по-младите от него Яворов и П. Тодоров към обработка на фолклорни мотиви.
Трагичният мотив, който избира П. Славейков за своята балада, не е повод за изненада. Като лирически жанр баладата предполага и драматичен сюжет с трагичен изход, и наличието на свръхестествен елемент. Сред баладните мотиви в българската народна поезия нерядко се срещат и песни, свързани с „чумавото време”.
В продължение на столетия чумата е била най-страшното бедствие за човечеството, по-ужасно дори от войните и земетресенията. Чумата от 1348 г., за която разказва Бокачо в увода към своя „Декамерон”, отнела живота на повече от половината население на тогавашна Европа. В българската народна поезия тази тема не винаги е разработвана обаче в трагична тоналност. В „Чума и левент Дуко” болестта, персонифицирана като „черна циганка”, пощадява левент Дуко и домочадието му. В „Чума и татари” сирота Лайка се престорва на „черна чума” и отклонява татарите от родното си село.
П. Славейков заема сюжета за „Чумави” от народната балада „Лазар и Петкана”, позната по запис от Ловешко. Той взема имената на героите и основните елементи на фабулата. Има всички основания да допуснем, че върху избора на сюжета е повлияла и прочутата балада на немския поет от XVIII век Готфрид Бюргер „Леноре”, която Славейков несъмнено е познавал в оригинал, макар и да не я срещаме сред преводите му от немски.
Почти половината от „Чумави” е посветена на Завръщането на Лазар и Петкана в родното им село; център за Бюргеровата балада „Леноре” е фантастичната среднощна езда на Леноре и нейния любим Вилхелм върху коня му (19 октави от общо 32).
Внимателният анализ на Славейковата балада показва творческата свобода, с която поетът се е отнесъл към фолклорния първоизточник. Най-напред той модифицира митическото число девет. В народната песен Петканините братя са девет /„Имала мама, гледала /до девет сина близнака, /до девет сина сокола...”). Срещу това начало в баладата „Чумави” откриваме:
Една е у майка, на братя седмина,
Петкана девойка напета.
Коренно е преобразена у П. Славейков и стихотворната организация на поемата. Докато старият Славейков се придържа о силабическия стих в „Изворът на Белоногата”, авторът на „Чумави” избира класическото четиристишие с римуване на втория и четвъртия стих. Баладата е написана в четиристъпен амфибрахий с облекчени втори и четвърти стих (три- стъпен амфибрахий). Неповторима напевност и изразителност й придава женската клаузула, характерна за всичките 35 куплета. Женски са не само римите, но и заключителните думи в неримуваните стихове. Тази особеност е продиктувана от амфибрахичния стихов размер, но тя има и по-особена характеристика – чрез нея П. Славейков цели да наподоби отчасти звученето на народната песен, чиято клаузула е по правило женска.
Първото по-сериозно отклонение на поета от фолклорния образец засяга причините за смъртта на братята. В народната песен чумата е фатална случайност:
Минало, що са минало,
дошла година чумава,
девет са брата измрели.
Този детайл обаче явно не е удовлетворил П. Славейков. На него му е било необходимо да свърже чумата с понятието „морална вина” и затова в баладата му срещаме:
И дома се върнаха весели братя
от сестрина сватба в Загоре;
но щом се те върнаха, черната чума
сполетя ги в бащино дворе.
Трагичното събитие не е подробно мотивирано, но става ясно, че братята са прихванали болестта в Загоре и следователно виновник за смъртта им и за майчиното страдание е Лазар, който ги е придумал да оженят Петкана в далечно село.
Майчините клетви в народната песен имат по-случаен характер, на преден план е изтъкнато желанието на старата жена да види едничкото чедо, което й е останало. Този епизод е осъществен от П. Славейков с голяма-поетическа находчивост:
– О, бог да даде нестопен да останеш!
Дух бродник духът ти да стане...
Че ти ме подстори, без време да женим
 в далечно Загоре Петкана.
Поетът следва отблизо фолклорния оригинал. И в двата случая на покойния Лазар додява да слуша майчините клетви. Зад събитийния пласт обаче и в двата случая се спотайва друга глъбина – няма по-страшна прокоба от майчините клетви, те настигат и в гроба. Майката проклева Лазар да стане „дух бродник” и злокобната й клетва се сбъдва. В народната песен този възлов момент е предаден по следния начин:
Дали са богу смилило,
или би чудо голямо:
стори са Лазар жив-умрял,
киот му дъска – кончето,
а възглаве му – погача.
П. Славейков съхранява този великолепен детайл („киот му дъска – кончето”), като го обработва така:
Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
кон добър от дървено ложе,
ошел бих, довел бих от пусто Загоре
Петкана при майка си, боже!
Епифори от типа „стори, пристори” и „ошел бих, довел бих” звучат народнопесенно, но типологически те са много по-сходни с многобройните повторения в баладата на Бюргер „Леноре”.
Следва
 
XHTML and CSS.