Tyxo.bg counter „По жицата”, Йордан Йовков
Home Писатели „По жицата”, Йордан Йовков

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


„По жицата”, Йордан Йовков ПДФ Печат Е-мейл
Ив. Сарандев
За разказа „По жицата” Николай Лилиев писа, че „би красил антологиите в литератури, много по-богати от нашата”. Случайно ли големият български поет отделя от цялостното творчество на писателя сборника „Старопланински легенди” и тази творба? Едва ли! Хуманистичният патос, изстраданата простота на словото, голямата болка за човека, спотаена в нея, засияват със зеления цвят на надеждата. И може би тъкмо затова, дори и при най-строгия и взискателен анализ, той остава съвършен. А както е известно, съвършенството трудно се поддава на анализ и обяснение. И въпреки това...
Разказът „По жицата” е печатан за първи път във в. „Зора” от 26. XI. 1927 г. На следващата година Йовков го включва без промени в сборника „Вечери в Антимовския хан”. Пред проф. Сп. Казанджиев писателят разказва: „Един понеделник бях взел след празничен вестник, вървях по пътя от къщи за града и четях. В хрониката (аз винаги я чета) се разправяше, че в Казанлъшко (мисля там беше) се появила бяла лястовичка и народът вярвал: ако болен я види, оздравява. Тръгнали от селата в оня край да я търсят. Това нещо ми заседна като мотив в съзнанието. Казах си: от това нещо може да излезе хубав разказ...”
През 1965 г. в. „Добруджанска трибуна” помести информации под заглавие „Бялата лястовица не е легенда”, в която очевидци разказват, че са наблюдавали полета на бяла лястовица: „Сред ятото се открояваше със своята грация една снежнобяла лястовица. Крилете й блестяха на слънцето. Летеше плавно и весело и се спускаше ниско-ниско, на един-два метра над главите на учениците, които възкликваха радостно и си спомняха за Йовковия разказ.”
Такава е предисторията и нейното непредвидено продължение в наши дни на тази Йовкова творба. Новите факти още веднъж потвърждават собствените думи на писателя, че не е написал „нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване”.
В композицията на разказа „По жицата” могат да се набележат пет основни звена: срещата на Петър Моканина с Гунчо; разказът на Гунчо за семейството и нещастието с Нонка; конкретният повод за пътуването - новината на кумицата Стоеница, че в Манджилари се е появила бялата лястовица; срещата на Моканина с болната и изпращането и размислите на Моканина. Всяко от посочените пет звена изпълнява определена художествена функция. От една страна, подготвя следващото и отбелязва нов момент в развитието на художествения замисъл.
В архитектониката на Йовковия разказ най-често темата се поставя в началото, във въведението. Не прави изключение и „По жицата”. В него тя е формулирана още в първата фраза: „Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда.” Интонационният акцент, както се вижда, е поставен върху думата беда. По такъв начин още в първото изречение писателят определя своята творческа задача - да разкаже за бедата, за нещастието, сполетяло непознатия селянин и неговото семейство. Следователно в художническите намерения на Йовков стои задачата да изобрази участта на бедния селянин и нещастието, постигнало единственото му дете. С други думи - да създаде една творба за човешкото страдание, за човешката мъка по божията земя. Тема, която писателят неведнъж е разработвал и неведнъж е оставял блестящи образци на художествено майсторство и хуманизъм.
Усещането за някаква беда, за нещастие е умело внушено чрез неколкократно повторение на синонимни изрази или пък подробности, които авторът отделя в облеклото на персонажите и обстановката. Когато непознатият се приближава и поздравява, той отбелязва: „но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му”. Няколко изречения по-долу съобщава, че Моканина е видял отпуснатите краища на ръченика на жената в каруцата. А той знае, „че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго”. Така и чрез този детайл се внушава усещането за някаква беда и за нещастие. А когато Моканина съглежда каруцата на шосето със завития в нея човек, за него вече е ясно, че има болен. Затова, обръщайки се към непознатия, му казва: „Ти май болно имаш?” С тази реплика бедата вече е назована и конкретизирана до съвсем определено зло.
Във втория композиционен момент чрез разказа на бащата се запознаваме с грижите и неволите на семейството, с неговата обикновена житейска биография - откъде са, от кое село, с какво се занимават, че не траят децата им, измрели са 2-3 още съвсем малки. Но това е все още въведението, същественото Моканина още не е научил. То започва с думите: „Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама.” Тази диалектна дума не е yпoтребена от автора случайно. Той центрира вниманието ни посредством нея, защото е преходът към събитието - сюжетна кулминация змията, заспала по време на жътва върху гърдите на момичето. От друга страна, същата диалектна дума се свързва с първия композиционен отрязък, като го пояснява. Тя конкретизира думите на Моканина, определяйки болестта на момичето. Епизодът със змията е сюжетният връх, кулминацията на разказа, но този връх не съвпада с идейно-художествената кулминация в творбата.
След разказа в разказ - епизодът със змията, който е предистория на заболяването - Гунчо започва втори, мотивиращ причинил за пътуването: кумица Стоеница им съобщава за появата на бялата лястовица, за лечебната й сила. Такова е съдържанието на третото композиционно звено.
След това времето на разказа се пренася в момента, когато протича самото действие. Моканина слиза долу до каруцата, за да изпрати Гунчо, и вижда болното момиче, среща пълния с надежда и очакване поглед на майката и Нонка. Такова е съдържанието на четвъртото звено.
Той изпраща непознатите, като ги напътства да вървят по посоката, отбелязана от телеграфните стълбове: „Хайде със здраве! викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!”
Следва
 
XHTML and CSS.