Tyxo.bg counter „По жицата”, Йордан Йовков – втора част
Home Писатели „По жицата”, Йордан Йовков – втора част

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


„По жицата”, Йордан Йовков – втора част ПДФ Печат Е-мейл
Ив. Сарандев
Виж: Първа част
Идейно-художествената кулминация обаче се носи от последно то звено. От гледна точка на сюжета, то не прибавя нищо ново. Всичко, що се отнася до събитията в живота на семейството, с вече известно. Читателите са научили подробностите и перипетии те, през които е минало то. Ето защо ролята на това последно композиционно звено трябва да се търси не в областта на сюжета, а в друг план. Моканина е доведен до такова състояние, че изживява чуждата мъка като своя. В неговите думи, които прозвучават като истински вопъл: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” - Йовковият хуманизъм стига своята кулминация.
Писателят разполага с богат арсенал от средства, за да въведе и обрисува своите герои. В „По жицата” умело си служи с разнообразни способи за по-релефното изграждане на образите, с по-голяма психологическа дълбочина и жизненост. Ако мястото, дето се срещат Моканина и Гунчо, си представим като сцена, тогава разположението на лицата ще има следния ред; на първо място, най- близо до зрителите, са Моканина и Гунчо; на втория ред са двете жени в каруцата. А кумицата Стоеница и дружките на Нонка при жетвата изобщо де се появяват на сцената, защото са извън темпоралните граници на повествованието.
На това ешалонирано разположение на лицата съответства и тяхното характеризиране. Първият герой, който авторът физически ни представя, е Гунчо. В началото впечатленията си за него получаваме от Моканина. Той вижда да иде непознат селянин, облечен в червен елек. По този елек заключава, че е торлак от Делиормана. Такива са най-първите сведения за Гунчо. После е направена една директна характеристика: „Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос.” Дотук авторът нахвърля черти от физическия образ нг героя. По пътя на допускането обаче загатва и някои особености в характера му: „Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.”
Интересно е да проследим по какъв начин писателят е материализирал в повествованието си приведените заключения върху характера на Гунчо. Това е постигнато с дребни наглед детайли и щрихи в рисунъка. Така още в началото Гунчо е представен като човек, който възприема околните и действителността някак механически, занесено, обзет от вътрешна грижа и мисъл, обсебила изцяло вниманието му: „Селянинът поздрави, измънка нещо като „как сте, добре ли сте”, но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му” Когато Моканина го пита: „Ти май болно имаш?”, той отговаря, като вместо мома, казва момичка. В тази умалителна форма на съществителното той е събрал всичката си нежност и обич към единственото си дете: „Имам. Една момичка имам болна.” И веднага след това авторът отново акцентира върху загрижеността му: „Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.” След тази пряка характеристика сам Гунчо разказва за себе си. От думите му лъхат мекота и доброта на един обикновен човек от народа, припечелващ хляба си с тежък труд. Но е доволен, защото не ламти за повече. Той би бил истински щастлив, макар и беден, ако да не беше му се случила „таз бела”.
С още повече пластичност и подробности неговата мекота изпъква в начина, по който предава моминските тревоги на дъщери си. Изпитва някаква бащинска вина от факта, че нейните дружки си се задомили, а тя не е. С какво може да се оправдае той, ако въобще има вина за оправдаване? И той я успокоява, кара я да насочи внимание не към себе си, а към онова, което нейният баща не притежава - богатството. „Що гледаш другите? - казва на Hoнка. - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла.”
Със същата нежност и бащинска грижовност предава молбата й да отиде с дружките си на жътва: не от материални съображения и позволява, а пак главно заради самата нея. Тя е слабичка и болнава и никак не му се иска да я пуска на чужда работа. Но след като това е нейно желание, Гунчо не може да й откаже. Изобщо целият епизод със змията, предаден от него, излъчва мъка и отчаяние и заедно с това примирение, зад което стои мисълта, че за спасението на болната е направил всичко.
В характеристиката на главния герой обаче писателят използва белетристични детайли, които ни позволяват да надникнем по косвен път в неговото душевно състояние. Така, когато сяда на земята и започва да си свива цигара, авторът отбелязва, че дебелите му възлести пръсти треперят. След като е предал епизода със змията, започва да дърпа без нужда ту мустаците си, ту брадата си. Когато се разделят и Моканина уверява Нонка, че е видял бялата лястовица, бащата се закашля, за да сподави мъжките си сълзи, и повежда коня. Ето по какъв начин и с какви средства характеристиката, направена от Моканина в началото, получава белетристичното си потвърждение в хода на изложението.
Диалогът в разказа „По жицата” е много пестеливо използван. Едва след като авторът предварително е подготвил и мотивирал най-същественото в ситуацията, прибягва до прекия словесен контакт. Чрез диалога той насочва читателското внимание върху съществени изводи, черти от характера на персонажите, върху важни моменти във фабулното развитие и сюжетни ситуации. Такава е напр. ролята на първите реплики, разменени между Гунчо и Моканина. Преди да се стигне до въпроса - „Ти май болно имаш?”, ние вече сме психологически подготвени за подобен извод. Диалогът в разказа е завършек, акцентът в тази предварителна подготовка. От друга страна обаче, диалогът бележи и възловите моменти в развитието на фабулата. Например епизодът със змията, с кумица Стоеница, изпращането и т.н. Във всички посочени случаи писателят прибягва до прекия словесен контакт.
Диалогът изпълнява и още една допълнителна роля. Чрез него Йовков речево характеризира героите си. Разговорите между Гунчо и Моканина са издържани в селско-народен разговорен стил. Писателят обаче умело подчертава лексикалните различия в словесното общуване между тях. По този начин непрекъснато ни напомня, че те двамата не са от един и същ географски регион. Гунчо е от далечно село. В езика му срещаме думи и изрази като „сполай на бога”, „тъдява”, „нейсе”, „даде господ”, „кахъря”, „кай” (каза), „зъмя” и т. н. Но и думите като „зачама”, „чиляк”. Езиковата характеристика на Моканина е проведена в един по-общ простонароден разговорен стил. Това между другото е така, защото в разговора този герой има второстепенно място, на преден план излиза Гунчо. В неговия образ писателят е вложил всичките си усилия, за да го направи по-жив, пълнокръвен и индивидуализиран. Ето защо в устата на Гунчо влага думи, които се срещат само веднъж в белетристичното му творчество - напр. зачама.
Далеч съм от мисълта, че с казаното дотук съм обхванал, а още по-малко изчерпал, цялото богатство от нравствени и естетически стойности, заложени в разказа „По жицата” от Йордан Йовков. Моята цел беше малко по-различна: да се осветлят сложните и труднопроследими пътища и средства, чрез които писателят е съумял да извиси болката и страданието на обикновения човек до трагичен и страшен вопъл за страданията на човечеството. И по този начин да заяви и отстои своята нравствена и художническа позиция на хуманист - на един от големите хуманисти на нашето столетие.
 
XHTML and CSS.