Tyxo.bg counter Между мечтата и реалността - 2 част
Home Писатели Между мечтата и реалността - 2 част

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Между мечтата и реалността - 2 част ПДФ Печат Е-мейл
К. Янева
Виж: Първа част
Обаче и в „Да бъде ден!“, всред северните „сияния“ и вулканите от „пламнали души“, всред творбите, жадуващи революция, тържества на робите, Смирненски е включил стихотворенията, които познаваме от цикъла „Децата на града“ и други подобни. Създавани преди „Зимни вечери“, те реализират същия близък поглед към делничното, разбиране за обикновеното в живота на хората. В тях поетът не излита с крилете на своята жадуваща бури фантазия. Не пресъздава представите си за празник на робите. Съответен е и словесният му инструментариум.

Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
                        („Старият музикант“)

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...
                       („Братчетата на Гаврош“)

Восъчно лице потънало сред гъсти,
гъсти черносмолени коси,
а ръката с тънки кехлибарни пръсти
леко през завивката виси.
Върху масичката в трепети безсилни
лампата мъждука и дими
и ритмично съска старият будилник,
сякаш ситен зимен дъжд ръми.
                         („Кълтата гостенка“)

В тези стихове е изоставена образността, която свързва очакваните събития с природни катаклизми, която предава емоционална свръхвъзбуда. Няма ги категоричните заповеди към света („Да бъде ден!“). Рисунъкът е точен и скромен, човешкият образ е зареден с психологическо проникновение. Нещо повече - човекът в тези стихове съществува с цялата своя тъжна биография, близък, разбираем.
Може би така поетът подхожда към жертвите? А героите вижда в разбуненото, но безлико множество? „Йохан“ ще ни докаже, че Смирненски ще пожелае да „очовечи“ и героизма. Да го изведе от грандиозните сияещи картини и да го направи земен.
Забележимо е неспокойствието на твореца - той не избира веднъж завинаги подхода си към своите обекти. Като имаме предвид, че не можем да говорим за завършеност на неговите творчески търсения, би трябвало да се откажем от всякакво механично разделяне на поезията му. Жива е връзката между стиховете му за „децата на града“, издържани в строг реалистичен рисунък и психологизъм, и стиховете за мечтания празник на революцията, написани в треската на романтични видения. Те са родени в едно сърце, пълно с човешка болка, но принадлежат на поет, който умее и да се взира в делничното, и да зове към празника. Героите от „Зимни вечери“, „Братчетата на Гаврош“, „Цветарка“, „Жълтата гостенка“ са същите от „Ний“, „Гневът на робите“, „Към висини“ - видени и в своя безпомощен делник, и в своето тържество.
„Пролетно писмо“, написано най-напред в албума на Надежда Измирлиева, а после - преработено и посветено на Жени Дюстабанова, е обръщение към любимата, поздрав (с очакваните за случая битови подробности - цветята, усмивката, очите, акациите):

Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост.

Аз исках в тъмните бръшлянени очи
усмивка слънчева да пратя
и на акациите аромата
в душа ти черната печал да изличи.

Но след тези два куплета авторът внезапно въвежда образа на революцията и не остава помен от битовата скромност на картината:

Но днеска младостта върви велика
в пътека посред тръне и скали,
под привета на братята орли,
под химните на буря огнелика.

Живота чудна орис ни поднася
и странност лъха днешната.младеж:
тя носи своя мълниен копнеж
под бронята на мъдрост беловласа...
.......................................
Но сред града една мечта ни днес тормози,
но сред града в един копнеж горим:
в гранитни вази ний да потопим
на бунта огнедишащите рози.

Когато поетът отправя вниманието си към революцията, не може вече да говори с приглушения тон на интимната изповед, гласът му се въззема. Той е престанал да бъде насаме с любимата, чрез него е заговорила младостта на тълпите от роби и робини, тогава вече художникът посяга към багри и картини от друг порядък. Появила се е в целия си блясък мечтата.
„Поетът на безхлебните“ - наречен от Антон Страшимиров „слънчево дете“ - не би имал висотата на Смирненски, ако беше останал при съчувствието, човешката грижа към „децата на града“.
Той обогати хуманистичното виждане на реалността с грандиозния порив, с мечтата за възвисявано на човека. Неговата дарба му позволяваше да се движи виртуозно между реалното и желаното, което впрочем беше изключително съответствуващо на неговото съвремие.
 
XHTML and CSS.