Tyxo.bg counter Свободата като житейски избор в "Потомка" на Багряна
Home Писатели Свободата като житейски избор в "Потомка" на Багряна

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Свободата като житейски избор в "Потомка" на Багряна ПДФ Печат Е-мейл
Емилия Кръстева
В началото на XX век българската поезия е онова изкуство, което най- ярко и най-пълно разкрива духовните търсения на личността, осъзнала себе си като един неповторим индивидуален свят. Мислите и чувствата, терзанията и надеждите, разочарованията и копнежите, неувереността и вярата, намерили израз в поетичните творби, създават представата за новия човек на новия век, който желае да осъзнае заобикалящата го действителност, да намери верния житейски път, да осмисли своето място в битието.
В поетичния свят на българската литература за първи път жената творец заема своето достойно място. Тя заявява правото си да докаже силата на своята личност и да представи пред света женското светоусещане. Елисавета Багряна е първата българска поетеса, която поставя като основни мотиви в творчеството си проблемите на жената и определя мястото й в един суров и безкомпромисен свят. В стихосбирката „Вечната и святата” Багряна създава образа на вечната жена - любяща и изискваща, смирена, но не примирена, изпълнена с мечти и копнежи по красивото и непостижимото, създаваща и съхраняваща извечното и изначалното - тайнството на живота.
В едно от най-представителните стихотворения за тази стихосбирка - „Потомка”, е разкрит вечният човешки стремеж към духовно съвършенство, към волност и простор. Свободата е съзнателният житейски избор на личността, защото е най-висшето проявление на човешката воля. Традиция, настояще и бъдеще се събират в едно - в съдбата на героинята, която е едновременно наследничка на изконно родовото и личност, отричаща сковаващите рамки на традицията. Разкъсала оковите на времето и пространството, тя се превръща в символ на вечното търсачество и на освободения от условности дух.
Заглавието на стихотворението отвежда към мотива за родовите корени, за съхраняването и онаследяването на родовата памет. Човекът изгражда своите нравствени устои в рамките на семейството и рода. Той е частица от живота, който е съществувал и преди него и който ще съществува и в бъдеще. Като част от вечния житейски кръговрат, личността трябва да приема традицията и да я предава на поколенията, като я следва в своя житейски път. Лирическата героиня на Багряна обаче категорично отрича познатите белези на традицията - тя не носи съзнателното познание за предците си, те са някъде далеч в миналото, непознати и незнайни, и като че ли нямат нищо общо с нейния живот. Двойното отрицание - „няма”, „не знам” в първата строфа категорично поставя границата между минало и настояще. Героинята не се нуждае от подкрепата на миналото и рода, за да изгради същността си. Не й липсват родовите предания, натрупаният житейски опит, мъдростта на предците. Чужди на същността й се оказват такива символи като „прародителски портрети” или „фамилна книга”. Светът принадлежи на настоящето, изгражда се и се променя непрекъснато. Той сякаш е загубил връзката си с миналото и традицията. Настоящето не изисква преклонение и подчинение на родовите закони. Героинята живее в настоящето и спокойно изповядва:
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Като че ли са скъсани връзките минало-настояще, род-личност. Началото на творбата внушава откъснатостта на героинята от рода и традицията. Приглушената памет на времето не е предала най-ценното - заветите, мъдростта, духовните търсения на предците. Но, оказва се, че така е само на пръв поглед. Дълбоко в душата на героинята съществува истинската, неунищожима и незаменима с нищо кръвна връзка, свързваща с миналото:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя осъществява онази дълбока свързаност със земята и рода, която формира духовната същност на личността. Тази неосъзнавана напълно връзка предопределя нравствените и духовни търсения на героинята. Антитезата, въведена с противопоставителния съюз „но”, променя насоката на размисъла за ролята на рода и миналото в съдбата на човека. Душевността на героинята е изтъкана от бунт и грях, от неутолим стремеж към свободата. Бунтът определя житейската й позиция. Тя не желае да приема наготово действителността и да се подчинява на общоприетото, но е готова да наследи онова, което лично е осмислила като ценност. Тя притежава вътрешната свобода да надмогне сковаващо тесните рамки на ежедневието и да полети чрез мечтите си към други духовни измерения. Бунтът води към бъдещето, но той връща героинята и към изначалното - „към греха ни пръв”. Кръвната връзка говори, че нарушаването на традициите, бунтовничеството и неподчинението са съществували далеч назад във времето. Грехът задължително е свързан с любовта и свободата. В името на любовта прародителките са прекрачвали отвъд позволеното. Грехът е начин да следваш повелята на сърцето и да осъществиш себе си. Греховността, заложена в духовната нагласа на предците, се предава от поколение на поколение и създава неспокойни, непокорни личности. Потомката усеща гневната кръв в жилите си, онази кръв, която някога е повела „прабаба тъмноока” в нейния бунт срещу света и която я е направила волна личност, изцяло отдадена на живота и на любовта. Престъпила традицията, прародителката е достигнала най-ценното - духовната свобода. Лирическата героиня е онаследила тази сила на духа, смелостта и вярата в себе си. Тя се възхищава от куража на предците, които в името на любовта и свободата са дръзвали да напуснат спокойствието на дома и рода да отхвърлят познатото и да приемат неизвестното. Свободолюбието е определяло техния житейски избор. Бунтовничеството ги е правело различни - личности, способни да се борят за щастието си. Но щастието е греховно, то не е свързано с родовите традиции и вековните ценности. А грехът е свързан с изкупление. Поколенията носят вината на предците си, но онаследяват и копнежа по волността и свободата. Бунтът, заплащан дори с цената на живота, отвежда към свободата. Много романтика се крие в картината на волните поля, които приемат волните и свободолюбиви хора, символ на любовта и силата на живота:
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятъра, следите изравнил.
 
 

Героинята следва уверено избрания житейски път. Тя е победила не традицията, а лицемерното следване на вековното, непроменимото:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля...
Потомката е свободна личност. Минало и настояще, традиция и търсачество се преплитат в нейната душа. Тя следва твърдо свободно избрания си път - да продължи житейските си и духовни търсения, водещи към свободата.
 
XHTML and CSS.