Tyxo.bg counter Тавански спомен – Валери Петров
Home Писатели Тавански спомен – Валери Петров

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Тавански спомен – Валери Петров ПДФ Печат Е-мейл
Ем. Кръстева
Темите за любовта и раздялата постоянно присъстват в литературата. Но под перото на един голям майстор-художник те могат да изглеждат необичайно нови, интересни и завладяващи. От поемата на Валери Петров „Тавански спомен“, писана в далечната 1938 година, лъха искреност и неподправеност на чувствата, приглушеност и ненатрапчивост на идеите и внушенията и едно особено усещане за близост и съпричастност до всеки един от нас. Читателят също е преживял трепетите на първата любов, по същия начин е преоткривал света за първи път с очите на влюбения, изпитал е щастието от споделената близост и също като героя е бил разочарован от загубената обич.
Лиричният разказ на Валери Петров рисува герой с нежна и романтична душа, способен на истински и силни чувства. Както обикновено се случва, първата любов идва при него изведнъж, изневиделица, сварва го неподготвен, но влива в душата му много възторг.
В един от сивите делници на настъпващата есен героят изважда балтона си - съвсем обикновено действие, за да събуди съдържанието на джобовете му спомена за „ланшната история” - историята на голямата любов. Началото на поемата е наситено с битови детайли - балтона, лелиния гардероб, „снимка развалена“, два бонбона, два филмови билета, шишенце одеколон. Тази засилена предметност потапя читателя в атмосферата на преживяното. Обикновените предмети предизвикват чувството, че „влезе нещо тъжно тука, във сърцето... “
Здрачът на тавана, ароматът на парфюма и отнейде долитащият джаз връщат миналото, отключват спомена и събуждат носталгична тъга в душата на младежа. С ретроспекция авторът разказва за преживяното преди година - времето на щастливата любов и на досадната раздяла. Само една част от творбата (от общо седем) е отделена на любовта. Това е възторжено и възвишено чувство, което променя видимо света, събужда романтика, радост и щастие:

саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролея движеше се помежду звездите.

Любовта е всепоглъщаща сила. Тя кара влюбения непрекъснато да копнее по любимата, да бъде ненаситен и всеотдаен едновременно. Тя идва като взрив - отначало в сънищата, в писмата, в първите незабравими срещи, следвани от жадуваната интимна близост.
Отново с наситеност на битови детайли поетът потапя читателя в градската атмосфера и го прави съпричастен на трепетите на двамата влюбени. Валери Петров има двузначен поглед към всяко нещо от действителността. Ето защо любовта е предадена не само с характерната й възвишеност, но е и тънко иронизирана чрез поставянето й в ежедневието:

Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после послепослепис!

Любовното чувство е причина за нов поглед към действителността, в която сякаш всичко е непознато, променено, различно, празнично:

Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка ?

Това усещане за първооткривателство носи огромно щастие. Всеки влюбен човек изживява своите чувства като единствени и неповторими. Но от дистанцията на времето и чрез всезнаещия авторов поглед става ясно и другото - всички чувства на всички влюбени си приличат. Особено и неповторимо е усещането за пълно сливане на мислите и възприятията на двамата. Душите им заживяват с общ ритъм:

помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: „Ах, ами сега!“

Споменът, нахлул в съзнанието на лирическия герой, му носи тъга и усещане за пустота. Валери Петров въвежда мотива за спомена с анафорите „помниш“, „помниш ли“, „не помниш ли“. Те се свързват и с водения мислено диалог с любимата, и с търсената съпричастност. Тъжното е, че любовта бързо е отминала и е дошла раздялата. Разочарованият вижда по друг начин света - всичко е безсмислено, неинтересно, скучно и досадно. Делникът е сив и еднообразен и е несъвместим с поривите на любовта. Умело поетът въвежда сменената гледна точка, като отново използва детайлите ох обстановката и преживяванията:

Празни бяха срещите, глупави – алеите,
стаята ми -хладна, пастите – безвкусни
и дори ядосващи - стенните рога.

Валери Петров описва раздялата подробно, като разгръща картината на градските улици - декор на чувствата, и проследява преживяванията. Раздялата носи тъга, а тъгата е трайно чувство у хората, което много бързо измества мимолетното щастие. Двамата влюбени, доскоро близки, слели душите си в едно, сега се усещат чужди, не бързат един към друг, а градът с улиците и познатите места не им носи радост. Последната им среща разкрива охладнелите чувства. Тя е край на нещо хубаво, романтично, запълващо до краен предел душите им. Героят усеща, че любовта си е отишла и въпреки това изпитва тъга:

И аз си мислех: „Вече сме към края. “
И тъжно ми е, а защо. не зная.

Кой може да каже защо идва и защо си отива любовта. Няма готови рецепти, но със сигурност остава болка в сърцето. Ежедневието, изпълнено със сивота и еднообразие, е отнело радост от любовта. Делникът е убил романтичните пориви. И героят не знае защо това се е случило, но усеща, че е дошъл краят и е нужна промяна. Може би любовта не е била истинска. Тя прилича на евтините изтъркани забавления, запълващи времето на влюбените - лунапарка, киното с посредствените любовни мелодрами, хороскопите. В тези забавления двамата търсят пропиляната близост за последен път. Щастието ги е напуснало сякаш завинаги. Познатите улици с познатите сгради, с познатите надписи носят само досада. И филмът, скучен и банален, не връща чувствата. Всички тези места, където са били щастливи, сега са мъртви и сиви, защото е изчезнала магията на любовта. Дори пролетта прилича на есен - носи печал и равнодушие:

Само ний се чувствахме, сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали, казано накратко.

Може ли нещо да съживи и върне любовта? Последната среща, дългата разходка дават отговор - когато липсва духовната връзка, а възторгът и всеотдайността се заменят с равнодушие и досада, то любовта е изчезнала. Тогава и светът е друг-безличен, скучен и безинтересен, защото чувствата дават или отнемат смисъла на нещата. На мястото на отлетялата любов се настанява огромна празнота:

И аз се чувствах уморен и стар,
и тъжно бе, и чувствах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.

Обявеният „Край“ на филма е и край на любовта.
Два пъти повтореният стих „И празен беше празничния ден“ подчертава отчуждението и пустотата в душите им. Такива са нещата от живота, казва Валери Петров - радост се сменя с тъга, тъгата - с надежда или безразличие. Преситени, търсещи новото, те тръгват поотделно по житейския си път. Но преди това, като финал на връзката, а може би на шега, двамата си правят обща снимка. Поетът разказва случката на фотографирането много подробно, а читателят усеща и иронията, и романтиката на преживяното. Историята може да се проследи в снимки, но и всяка снимка е една история. Снимката запечатва завинаги лика на двамата във фалшиво щастие, което ги е напуснало, фалшиво е и всичко наоколо - фонът с Ниагарския водопад, зарзаватчийката, фотографът, песента „Вероника, животът е море!“ Любовта не може да избухне пак като химичната реакция във ваната, от която „от Нищото“се появява „невиждания мокър негатив“ с нагласените образи:

И всичко стана жално моментално:
и хората, и бледото предградие,
и снимката, излязла тъй добре

Но чувствата не съществуват:

И двамата се гледахме печално.

При раздялата всеки отнася част от снимката на другия:

във нейната остана мойто цвете,
а в моята - едната ми ръка.

За героя и за автора това са „явни знаци“ - за бъдеща среща, за неокончателна раздяла. Но в този момент всичко е решено - „тъй завърши нашата любов“.
За творческия поглед на Валери Петров е характерен обратът в действието, като в драмите. Затова и тази история, този „тавански спомен“ няма край. Оказва се, че въпреки всичко любовта не си е отишла напълно. Потънала в еднообразието на делника, тя се е скътала някъде в потайните кътчета на сърцето. Случайно намерената снимка пробужда не само спомена, а отключва нуждата на героя от любов. Той осъзнава, че двамата прибързано са взели решение:

Ах, защо ни трябваше да се разделяме!

Младежът копнее отново да изпита трепета на любовта, отново светът да го обгърне със своята празничност, а тролеят отново да се движи „помежду звездите“. Самотата носи тъга. Ясно е, че щастието е неоценено, а раздялата - грешка. Но в живота често се допускат грешки, казва Валери Петров:

Аз тогава мислех, че ще те забравя,
а сега си мисля, че съм бил глупак.

Сложни, противоречиви са човешките чувства и взаимоотношения. Но за героя може би не е късно да открие, че любовта е още жива. Всичко се случва - „може да се срещнем пак?“ Този отворен край, така естествен за поезията на Валери Петров, носи изненада и надежда за нещо хубаво, събужда размисъл за истинските стойности в живота.
С изящен стих, с тънък хумор, леко и непринудено поетът поднася своите житейски прозрения. Стихотворението „Тавански спомен“, разказващо една на пръв поглед банална история, която се е случвала и ще се случва в живота безброй пъти, събужда в душата на читателя приглушена тъга, защото го подканя да се върне към своите спомени и своите истини за любовта и раздялата, за нуждата от обич, за търсеното, но често пропилявано щастие.
 
XHTML and CSS.