Tyxo.bg counter Една кибритена клечката
Home Преразказ Една кибритена клечката

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Една кибритена клечката ПДФ Печат Е-мейл
Ангел Каралийчев
Имаше една кибритена клеча, сложена в синя кутийка.
Тя беше клечка като клечка, направена от дръвце, с кафява запалителна главичка, но не знам защо се смяташе за по-умна от другите. Може би защото главичката й изглеждаше по-дебела и случайно я бяха сложили в най-горната редица на кутийката. Лежеше върху другарките си и час по час повтаряше:
– Аз съм клечка над клечките! Аз съм клечка и половина!
Другите в кутийката я слушаха и се усмихваха мълчаливо. Те знаеха народната мъдрост, че който се хвали – не пали.
Веднъж стопанката на къщата грабна кибритената кутийка от полицата и се наведе да накладе огъня под камината. Така се случи, че като отвори кутийката, пръстите й напипаха горделивата клечка.
– Моят час удари! – извика развълнуваната клечка. – Щом пламна, ще лумне мигом такава светлина, че целият свят ще ослепее! Гледайте! Гледайте!
Всички клечки в отворената кутийка надигнаха главичките си да видят чудото, но светът не ослепя, защото дебелата главичка на клечката не можа да се възпламени. Стопанката я драсна веднъж върху палилото на кутийката, повтори, потрети, но никакво пламъче не се появи. Тогава ядосаната жена викна:
– Ех, че негодна клечка!
И я захвърли през отворения прозорец.
Кибритената клечка извика:
– Хопля, аз съм била крилата!
Но преди да довърши думите си, падна на земята, чукна си главичката върху едно камъче, отхвръкна и тупна в сухия улей, през който изтичаше от време на време мътната вода от готварницата в помийната яма.
В двора над къщния покрив дремеше с разперени клони стара круша с кух дънер. Тя беше на младини ударена от гръмотевица – цялата обгорена – и сега живуркаше едвам-едвам. В клоните й на скрито място гнездеше едно славейче. То се люшкаше безгрижно по клончетата и чуруликаше сладко, защото в гнездото му растяха и наливаха млади сили три чудесни пиленца.
Когато клечката падна на земята, славейчето подскокна и рече:
– Туп! Откъде падна?
– От небето! – излъга клечката.
– Че коя си ти? – учудено я загледа пойната птичка.
– Аз съм сестра на звездите! Аз съм внучка на мълнията! – продължи да лъготи клечката.
– Какво? – с дрезгав глас проговори крушата. – Мълния ли?
И цялата изтръпна от страх. Всичките й листа до едно затрепераха.
– А защо не блещукаш като звезда? – наивно попита славейчето.
– Аз не само блещукам, но и пламтя, когато някой ме блъсне по главата. Трябва да знаеш, че моята глава е огнена. Ако пожелая, мога да избухна като атомна бомба и да изгоря целия свят. Всичко! Всичко!
– И къщата ли? – тревожно изчурулика славейчето.
– И нея!
– И сламената купа в градината?
– Тя ще се превърне в пепел само за един миг!
– А кошарата?
– Тя ще изгори заедно с агънцата!
– Тогава ти можеш да изгориш и старата круша?
– Мога! – важно отговори клечката.
– А гнездото ми?
– На твоето гнездо е потребно само едно пламъче.
Голокрилите пиленца подадоха главичките си навън:
– Майчице, попитай я какво сме й направили. Защо не я клъвнеш тая проклета клечка! –
–  Клъвни я!
– Нека опита! Ха де, слез по-долу да ме клъвнеш! – заканително извика кибритената клечка на славейчето, но то хвръкна нагоре уплашено и кацна в гнездото си. Закри с крилца пиленцата и започна да им шепне:
– Не я гледайте, защото е много страшна! Тя може всеки миг да избухне!
Горкото славейче беше повярвало на клечката.
Подухна ветрец. Старата круша заскърца жаловито. Агънцата в кошарата се разблеяха сърцераздирателно. Майките им, които пасяха тревица в ливадата, ги чуха, дотърчаха  запъхтени и заблъскаха с глави заключената врата. Гащатият петел плесна с крила, подхвръкна на плета и закукурига към дърветата в градината:
– Бягайте! Бягайте, додето не сте изгорели!
– Как да бягаме, когато имаме корени? Ние не можем да се изтръгнем от Земята – съкрушени отвърнаха дърветата.
Старият пуяк, който все викаше „клю-клю-клю“ и разнасяше клюки, се втурна да разкаже на всички, че е наближил свършекът на света.
А горката сламена купа охкаше, пъшкаше и мърмореше:
– Отивам си още неначената. Туй за туй ще си изгоря, преди да съм нахранила теленцата, агънцата и яренцата!
Като разбра каква тревога настъпи след заканата на кибритената клечка, едно от славейчетата – най-хитрото – подаде главичка изпод крилото на майка си, озърна се и видя котарака Петър, омърлушен на покрива. Уж дреме, едното му око е затворено, но другото святка и все към гнездото гледа.
– Какво се блещиш към нас! – сърдито писна славейчето.
– Ами какво да правя? – прозя се Петър.
– Слез долу да изядеш оная кибритена клечка с огнената глава!
– Аз клечки не ям! – отвърна котаракът.
– А какво ядеш?
– Мишки.
– Ще видиш ти мишки, когато си видиш опашката.
– Защо?
– Защото оная злосторница, дето е в улея, се заканва да превърне в пепел всичко. Наместо да се прозяваш на покрива, иди я наковлади на стопанката!
– Тъй ли? Отивам! – измяука котаракът Петър и се смъкна по водосточната тръба.
Влезе в готварницата през отворената врата и се замота в краката на стопанката.
– Бягай от тука! Все на покрива се излежаваш, а мишките изпоядоха всичко. По-скоро в зимника! – кресна стопанката и ритна Петър.
Котаракът се втурна слепешката, скочи на умивалника и обърна легена, който беше препълнен с нечиста вода. Водата рукна надолу през тръбата, зашумя, напълни сухия улей, грабна кибритената клечка и я понесе към помийната яма.
– Как тъй? Аз не искам! Аз съм клечка над. . . – записка кибритената клечка, но не можа да си довърши думите, тъй като намокрената й главичка омекна и горделивата клечка, която се заканваше да запали целия свят, пропадна в ямата.

Текстът е подходящ за:
1. Сбит преразказ
2. Преразказ от името на малкото хитро славейче
 
XHTML and CSS.