Tyxo.bg counter Приказка за капчица роса
Home Преразказ Приказка за капчица роса

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Приказка за капчица роса ПДФ Печат Е-мейл

К. Къдрева
Росинка беше най-веселата и безгрижна капчица роса.
Тя се роди в полето, върху листата на едно лютиче.
Сутрин, щом слънцето изплуваше на хоризонта, при лютичето пристигаше един немирен слънчев лъч.
–  Чук! Чук! Чук! – чукаше той по затворената чашка.
–  Кой е? – питаше лютичето.
–  Аз съм! Слънчевият лъч! Идвам да играя с Росинка.
Лютичето внимателно разтваряше цветната си чашка.
В същия мйг Росинка се търкулваше между тичинките
Тя се криеше в сянката на полските треви, трепкаше по стеблата, а слънчевият лъч я търсеше и цапаше измите й бузи с разноцветни бои.
Вечер, когато, капнал от умора, слънчевият лъч отиваше да спи и над полето повяваше нощният хлад, Росинка изведнъж си спомняше, че има на света едно лютиче. Тя припълзяваше по тънките цветни листенца и се свиваше в чашката на лютичето.
Мъничкото цвете я очакваше.
–  Студено ли ти е? – питаше то.
–  Да! – отговаряше Росинка.
Лютичето я завиваше с тъничките си листенца, после я залюляваше в люлката на цветната си чашка и Росинка веднага заспиваше.
Но ето че в една гореща лятна вечер Росинка не се зърна при лютичето.
Мъничкото цвете напразно я очакваше!

Едва когато утринният вятър започна да гаси звездите, Росинка дойде при лютичетата весела и умаляла.
– Аз ще отида със слънчевия лъч!. . . – прошепна тя – Той ще ми покаже небето. . . Моля ти се, полюлей  ме за последен път!
От мъка лютичето едва не заплака. Все пак то обгърна капката роса и се помъчи да я залюлее.
–  Зин! Зън!
–  Зин! Зън! – запя Росинка.
Над полето се разсипа лека сребърна мъгла.
Далече, далече на изток небето се избистри, после поруменя, а Росинка все така се люлееше в чашката на малкото лютиче и пееше своята песничка.
Изведнъж от хоризонта излетя звънлива огнена стрела.
–  О! Слънчевият лъч! – извика Росинка.
Дъхът на лютичето секна.
То искаше да скрие капката роса, но разтрепераната цветна чашка се разтваряше самичка, а Росинка, застанала на пръсти всред тичинките, вече протягаше ръце към слънчевия лъч.
Лютичето видя как той пристигна радостен и палав, как се наведе и целуна Росинка.
Капчицата цяла затрептя от светлина и блясък.
–  Довиждане, лютиче! – рече тя, смали се, смали се. . . и изчезна.
– Росинке! Росинке! – извика лютичето.
Но Росинка я нямаше.
Тя летеше със слънчевия лъч високо в небето.
Под нея се издигаха планини и се простираха морета, клатеха се смешно параходи, а на Росинка й беше леко и весело и сама не знаеше, че се е превърнала във водна пара. . .
Колко време Росинка скита по небето, колко време обикаля голямата обла земя – никой на света не може да каже. . .
Но ето че веднъж, когато гонеше едно бухлато бяло облаче, Росинка неочаквано потръпна.
– Студено ми е! – каза тя на слънчевия лъч.
Никой не й отговори. Само вятърът изсвири покрай нея и хукна по сивото пусто небе.
Росинка изтича до бялото облаче и се сгуши в мекичкото му кожухче. Тя цяла трепереше от студ, а вятърът наоколо пищеше, провираше се между леките бели валма и Росинка нямаше къде да се скрие.
– Заведи ме, моля ти се, на земята! – каза тя на пухкавото облаче. – Там има едно мъничко лютиче. То ще ме прегърне с тъничките си листа и ще ме стопли.
– Не мога! – рече облачето. – Пък и вятърът отдавна е откъснал листите на твоето цвете и сега се готви да го заледи. Чуваш ли как страшно вие?
Росинка се ослуша и от уплаха пребледня.
–  Свий се в мене! – рече облачето и я загърна с белия си кожух.
–  Ами лютичето? – попита Росинка.
Но облачето не я чу. Вятърът го грабна с бясна сила и го повлече по небето.
–  Спри! Спри! – завика Росинка.
–  Защо? – попита облачето.
– Трябва да се върна при моето лютиче! То е сам-самичко в тоя час. . . То може би загива! – И Росинка разтреперана изскочи от кожуха.
– Ха, ха, ха! – изсмя се вятърът и се нахвърли върху нея.
Росинка усети как се вледенява. . .
Най-напред й замръзна нослето. . .
После й замръзнаха крачетата.
После – ръцете. . .
И изведнъж се превърна в снежинка. Тя прекоси студеното празно небе и се понесе над полето.
– Лютиче! Лютиче! – повтаряше снежинката.
– Ти ли си? – попита тъничък гласец, когато най-подир Росинка стъпи на земята. – Аз знаех, че ще дойдеш. Знаех! – И лютичето, замръзнало, останало без сила, се гушна до снежинката.
– О, колко ми е хубаво!. . . прошепна то. – И вече не ми е студено. . .
– И на мене. . . – каза Росинка, прегърна своето лютиче и двечките заспаха. . .

 

 Текстът е подходящ за:
1. Преразказ от името на лютичето.
2. Сбит преразказ.
 
XHTML and CSS.