Tyxo.bg counter Сламената шапка
Home Съчинение Сламената шапка

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Сламената шапка ПДФ Печат Е-мейл
Автор: Swan
Лято. И като всяко лято – мен ме изпратиха на лагер. Ами да – нали родителите все гледат да ни махнат по някой ден от главите си. Нямам нищо против лагерите, но тези забрани да се влиза във водата даже до коленете, малко ми идват много. Вече съм 1.63, а ме пази да не се удавя госпожата, която я има, я няма 1.50, пък и не може да плува. Тя го каза, иначе откъде ще го знам. Миналата година имаше с нас спасител и човекът ни водеше поне до гърдите, учеше ни да плуваме разни стилове. Поне 4-5 пъти влизахме за по половин час. Тази година си е трагедия. Даже спасителите, които са на работа там, се смееха и ни викаха „детската градина”, като ни поведяха госпожите под строй към морето. Все е било, но чак така не се беше случвало. И само по 5 минути във водата – студена била, 24 градуса.
Но не за лагерните ни неволи искам да разкажа. За първи път видях лебеди в морето. Бях чувала, че има, но все ми се струваше, че някой си измисля или журналистите ни премятат. Но сега ги видях със собствените си очи.
Един ден, в поредната едночасова почивка между петминутните къпания, забелязах, че хората по плажа нещо се вълнуват. Всички бяха настанали и сочеха нещо навътре в морето. Първо помислих, че някой се дави.
На един от лагерите се случи точно така. Сочеха, викаха, тичаха, после спасителите се втурнаха, но явно беше късно. Извадиха удавен човек.
Затичах и аз към водата, а след мен госпожата свиреше с една свирка и викаше: „Тук! Ще те лиша от къпане следващия път!”
„То пък едно къпане.”, си помислих и не се върнах. Набутах се между хората и тогава видях какво беше изправило всички на крака.
Двойка лебеди. Плуваха по-навътре във водата. Не обръщаха сякаш внимание на никого. Изглеждаха така спокойни, сякаш не са на един от най-пренаселените плажове, а са сами сред морето.
Да се чудиш дали това е спокойствие, или презрение към тази гола паплач, която викаше, сочеше с ръце. Не съм май много справедлива – хората се радваха, снимаха ги, едно дете се разплака, че майка му не иска да му даде да нахрани лебедите. Хората се радваха, както и аз.
Само свирката зад мен пищеше ли, пищеше. Огледах се – от лагера имаше и други деца. Като омагьосани гледаха лебедите. Сигурно и те за първи път виждаха лебеди в морето. Аз поне съм на лагер вече 5-6 пъти и никога досега не съм виждала. Даже не погледнах назад, да си свири.
Птиците постепенно се отдалечаваха навътре и заминаха нанякъде. Всички гледаха след тях, докато се изгубиха от поглед. Като се упътих към края на плажа, там ни държеше госпожата далеч от водата, чувах как хората си говорят за лебедите. Някои езици не ми бяха познати, но имаше много руснаци и българи – говореха за тях.


Чуваха се думи на възхищение от красотата и грацията на двойката, вълнуваха се къде спят, дали някой ги храни, дали ще отлетят или ще зимуват тук. И аз си мислех същите неща.
Наказаха ни. Мен и още четирима. Без къпане и прави на слънцето. Беше ни смешно.  Изтъпанили сме се петимата, на това отгоре се бяхме подредили като аптекарски шишета. На мен се беше паднало да съм точно в средата, а отстрани по две момчета. И тъкмо щях да изръся някоя глупост, към нас се доближи един възрастен човек. Носеше голяма сламена шапка в ръце. Спомних си го, той беше на брега до мен и гледаше лебедите. По точно спомних си шапката, беше някак си странно пораздърпана, а изпод нея очите му бяха пълни с възторг, когато наблюдаваше птиците. Всъщност не зная кое бях запомнила шапката или очите. Човекът се доближи до мен и нахлупи капелата на главата ми. Сигурно ме избра, защото бях единственото момиче. Този път очите му ми се видяха някак весело присмехулни. Докато се усетя какво да направя, госпожата викна: „Вземете си шапката, господине! Учениците са наказани!”
- Разбрах, госпожо! Като са наказани, че са се порадвали на лебедите, да слънчасат ли искате?
И присмехулните очи бяха се променили. Бяха станали изпитателни, нещо неодобрително се четеше в тях, бих казала нещо осъдително.
Госпожата не отговори. След 20 минути сама отмени наказанието ни. Великото петминутно къпане ни беше разрешено.
Потърсих господина да му върна шапката, нямаше го. На другия ден също не го открих.
Сега шапката стои върху големия ми плюшен мечок в ъгъла. Не знам защо я донесох чак от морето и даже не я оставих в багажното на автобуса от страх да не се смачка повече. Щом я погледна, си спомням лебедите и господина с менящите се очи.

 
XHTML and CSS.