Tyxo.bg counter Доберманът с бялото петно
Home Съчинение Доберманът с бялото петно

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Доберманът с бялото петно
Автор: Viela
Първото, което чу, след като се изтърси на белия свят, бяха думите „Това е брак”. Какво значеха, не разбираше, пък и не го интересуваше. Нямаше и време да мисли за това. Започна едно блъскане, скимуцане, миене. Не виждаше нищо. Само усещаше топлата козина на майка си, едва не се задушаваше под някой от братята и сестрите си. И той се блъскаше, махаше крачета, скимтеше, докато се докопаше до млякото. Тогава се запъваше здраво и цялото му същество се бореше с другите. Всяка капчица мляко беше живот – не го знаеше, но го усещаше.
От време на време чуваше отново „Това е брак”, но въобще не знаеше, че той е бракът. И наистина не го интересуваше.
Толкова помнеше от първите дни на съществуването си. Първите по-ярки спомени са от по-късно.
Едни дебели пръсти ровеха в сандъчето, вземаха някого от братята и сестрите му, а после го връщаха. Него обаче не го взеха. Не го взеха и в следващите дни. Чудеше се какво става и защо никой не нарушава точно неговото спокойствие. Братята и сестрите му пищяха страховито, докато пръстите ги отнасяха и донасяха. Майка му стягаше мускулестото си тяло и той усещаше нейното напрежение. Но щом не ръмжеше заплашително, значи нещата бяха наред.
Така си вървяха дните. Постепенно той отвори очи за света. Видя другите, видя, че пръстите са на едно огромно същество, а после научи, че това е човекът и на всичко отгоре явно беше шефът. Разбра това по постъпките на майка си. Само него не ръмжеше, когато се доближаваше до сандъка. То друг не смееше и да припари. Доберман е това. Пък и майка за първи път.
Почнаха да излизат от сандъка и да научават какво ли не. Всичко под контрола на майката и шефът. Човекът понякога го поглеждаше, но толкова. Другите бяха под постоянен контрол, но той все още не разбираше защо никой, освен майка му, не му обръща внимание. Даже и тези, които висяха край ограда на двора и ги гледаха с любопитство.
След време сестрите и братята му почнаха да изчезват. Днес един, утре друг. Останаха трима – той и две от сестрите му.
Един ден край оградата се появиха млад мъж, жена с голям корем и малко момиченце. Дълго говориха с шефа и гледаха към тях.
Загложди го любопитството и реши да се приближи. Майка му изръмжа предупредително, но той вече знаеше, че ако има опасност, тя издаваше друг звук. Сега просто му казваше да внимава.  Застана срещу хората и впери очи в тях.
-   Искам това кученце –  каза момиченцето и вирна глава към баща си.
-   А не! За този помияр не давам пари.
-   Защо да е помияр, нали е доберман? - попита детето.
-   Той е брак, моето момиче – отговори шефът.
-   Защо е брак?
-   Виждаш ли бялото петно на гърдите му? Това е дефект при тези кучета.
-   Какво като е дефект, искам него.
-   Млъквай вече! Ще купим качествено куче, ще го водим на изложба, ще печели награди.
-   Искам това с бялото петно!
Момиченцето тропна с краче и лицето му вече не грееше в усмивка. Бащата рязко се обърна към жената с корема и нареди:
-   Прибери я тази глезотия, иначе няма куче!
-   Че ти искаш куче, а не тя – спокойно отговори жената.
-   Да, ама тя иска дефектното. Няма да хвърля толкова пари за него.
-   Давам го на половин цена – обади се шефът.
-   Искам с петното – почти плачешката извика детето, седна в прахоляка и вдигна юмручета към очите си.
Очите на детето обаче не пускаха сълзи. Те бяха в кученцето и от тях струеше някаква закачливост. Сякаш му казваха „Гледай сега!” Той кривна глава и така му се искаше да отиде оттатък телта. Усещаше, че вече обича това момиченце, което вече търкаше очи и се преструваше, че плаче с глас, повтаряйки „Искам с петното, искам с петното...”
Никога нямаше да забрави тази сцена, никога нямаше да забрави думите: искам, брак, помияр, петното.
Всичко се реши, когато  жената с корема отсече:
-   Добре, купи си, което искаш, аз ще купя на Жана това с петното!
В гласа й прозвуча нещо, което той познаваше. Майка му посрещаше така непознатите и те спираха като заковани. И сега стана нещо такова. Мъжът и детето млъкнаха. Само очите на момичето грейнаха и то се хвана за ръката на жената. Той по-късно разбра, че това е майката. Добре ръмжеше, също като неговата.
След миг беше в прегръдките на Жана. За първи път чу как бие човешкото сърце. Тупкаше много бързо. За първи път усети целувка по главата си, за първи път усети колко обича това момиченце.
Мъжът си избра една от сестрите му. Тя пътува в един кашон, а той в ръцете на детето. От радост малко се изпусна и намокри синята й рокличка, но тя  не каза на никого. После ги закараха в къща с голям двор и започна новият им живот.
Таткото се радваше само на сестра му, която получи името Тина, а на него не обръщаше внимание. Постоянно му викаше Брак, а Жана го кръсти Барон.  Той тичаше все около нея и научи, че в големия корем има бебе, че Жана ще има братче, че мястото му за спане е до камината, а на Тина е на дивана и още много неща научи.
Бебето се роди и него не го пускаха в стаята му, само Тина можеше да влиза там. Но за сметка на това той влизаше в стаята на Жана, играеше с нея, лежеше мирно, когато тя гледаше филмчета и слушаше приказките, които му разказваше.
 Когато идваха гости, бащата не пропускаше да се похвали със сина си, с Тина, която имаше перфектни размери и скоро ще бъде шампионка по изложбите. А питаха ли за него, отвръщаше пренебрежително: „Той е брак.” И толкова.
Жана пък се хвалеше пред децата със своя Барон и твърдеше, че е умен като човек, караше го да изпълнява команди и номера.
Така беше до един пролетен ден, когато семейството реши да отиде на излет с приятели до близката река. За Тина и Барон това беше голяма радост. Тичането из гората не е като в двора. Пък и никой нямаше да им се кара, че копаят дупки. Барон обичаше сестра си, но за да ядосва таткото, винаги я надбягваше. Въобще беше по-силен и ловък, сигурно за компенсация на бялото петно. Нямаше нищо против да й позволи да го надбяга, но инстинктивно усещаше яда на мъжа и само заради това я оставяше далече зад себе си.
Почнаха да разпъват одеяла, да свалят багаж от колата. Сложиха бебето в количката и казаха на Жана да го разхожда.
Тина подканяше Барон да тичат, но нещо го караше да следва Жана по петите. Тина се изтегна до един храст и търпеливо чакаше. Тя добре знаеше, че Барон е инат.
А Жана тикаше количката по пътечката край реката и пееше някаква песен на бебето, което упорите се мъчеше да седне и се въртеше насам-натам. Момиченцето видя една пеперуда на едно храстче, спря количката и се втурна към красавицата.
Вместо да хукне натам, Барон се спря. И това се оказа съдбоносно решение. Бебето пак се опита да се изправи, количката тръгна и се понесе по стръмната пътека към реката. В първия миг никой нищо не разбра. След това се чу викът на майката:
-   Бебето!
След него се разнесе:
-   Барон, дръж!
Никой не беше учил специално Барон какво да държи, как да държи, но той разбра.
След секунди видя ръка, която посягаше към количката, и изръмжа заплашително. Това беше ръката на чужд мъж. На него не можеше да повери дръжката, която беше стиснал в челюстите си. Едва когато усети до муцуна си ръката на таткото, отвори желязната хватка.
От този ден, когато дойдеха гости, бащата първо се хвалеше с Барон, който спаси сина му, после с Жана, която явно е обучила Барон, после със сина си и накрая с Тина, която наистина спечели много шампионски титли.
Думата „брак” Барон повече не чу.  Влизаше във всяка стая, спеше на дивана до Тина, но най му харесваше, когато лежеше до таткото, който го почесваше зад ушите и казваше: „Добре, че Жана не отстъпи тогава, моето момче.” А Барон чуваше как тупка сърцето му.
 
XHTML and CSS.