Tyxo.bg counter Сълзите на ябълката
Home Съчинение Сълзите на ябълката

Рожден ден

 Рожден ден

Харесай нашата страница


Сълзите на ябълката ПДФ Печат Е-мейл
Автор: Kali
Виждали ли сте ябълка, чиито клони са се огънали почти до земята под тежестта на плодовете, които дръвчето е родило, кърмило със соковете си и отгледало до есента? Може и да не сте. И аз не бях виждала. Градско дете съм, а по асфалтовите улици растат само размерите на дупките.
Но видях. Видях такава ябълка в един празен, изоставен селски двор, когато родителите на приятелката ми ме поканиха на гости в тяхното село.
Никой не живееше отдавна в тази къща. Старите хора ги нямаше вече на този свят, а младите бяха някъде по Европа да печелят.
Ябълката растеше самотна. Явно раждаше когато колкото иска, защото бабата на приятелката ми разказваше, че миналата година родила малко, но едри плодове. Сега не бяха едри, но бяха много. И беше трудно на дървото да удържа рожбите си. Току се чуеше едно „Туп.” След малко пак: „Туп, туп”.
Като сълзи падаха плодовете. Като че ли майката дърво ронеше мъката си – бавно, тежко.
И ми дойде на ум една идея. Да оберем ябълките и да ги занесем на децата в училището. Все още имаше училище в това село.
Идеята ми обаче не беше приета с възторг от възрастните. Как така ще оберем чужда ябълка! Кражба било.
Кражба или не, аз така се бях въодушевила, че разпалено обяснявах колко полезно ще е за дървото да оберем плодовете, колко полезно ще е за децата да ядат ябълки, колко добре ще е за нас да направим тази добрина. Не зная точно колко довода приведох в полза на идеята си, но накрая бащата на приятелката ми си каза тежката дума: „Да питаме кмета. Ако разреши, берем!”
Кметът го нямаше в селото. Един мъж, който се писа заместник, само вдигна рамене и отказа да се занимава с „глупости”. И се оказахме в начална точка.
И точно когато се чудехме с приятелката ми какво да направим, защото яко бяхме прегърнали идеята да отървем майката ябълка от чедата й, на площада пред кметството се появи един много стар дядо, който едвам влачеше натежалите си от годините крака. Защо и как реши да ни попита как сме и какво правим, не зная, но ние му разказахме за ябълката, за сълзите й, за идеята си.
Понакривил глава към нас, сигурно не чуваше добре, дядото послуша, послуша и отсече: „Отиваме и берем! Плод е това, земята е родила!”
Когато стигнахме до изоставената къща, там бяха не само роднините на приятелката ми, а и други комшии. Явно спореха, викаха един през друг, чуваха се думите „дърво, ябълки, кражба...” Щом ни видяха, млъкнаха и всички гледаха право в нашия дядо. А той отсече: „Берем!”
Сякаш генерал даде заповед. Странно.
Отвориха портата, появиха се кофи, кошници, кашони и само за половин час клоните на ябълката се изправиха и, може да се каже, се оголиха.
Тъкмо хората грабнаха кой каквото може, за да занесем плодовете в училището и се чу едно „Туп!”. Последната сълза.
Дядото се спря и всички спряха. Една жена бързо-бързо се върна, грабна плода и погледна дядото, който само кимна одобрително.
 
XHTML and CSS.